увеличи размерите си почти два пъти. Но той щеше да стане мъжки, а при
мъжките метаморфозата не водеше до кой знае какви промени в ръста. Ще е
дребен и саможив, беше казал Никанж малко след раждането му. Няма да иска
да се установява на едно място и да бъде баща на децата си. Няма да иска
да има каквито и да е отношения с другите мъжки.
Той не можеше да си представи такъв живот. Нито хората, нито оанкалите
живееха така. Как би могъл да помогне на бунтовниците, ако е саможив?
Никанж знаеше страшно много, но не всичко. Децата му бяха винаги здрави и
умни. Но невинаги правеха това, което то искаше или очакваше от тях.
Понякога предсказваше с по-голям успех действията на човеците при
определени обстоятелства. Със сигурност не знаеше толкова доб-ре, колкото
си мислеше, какво би направил Акин, когато порасне.
– Това не е добър начин да се вкарват човеци – каза Дичаан, докато
вървяха. – На повечето от тях не им е приятно в толкова тесни и затворени
пространства. Ако някога ви се наложи да ги водите тук, накарайте
совалката да ви заведе възможно най-близо до един от истинските коридори
и ги изкарайте в него колкото можете по-бързо. И движенията на плътта не
им харесват особено. Опитайте се да ги скриете от тях.
– Но те ги виждат вкъщи – каза Тиикучак.
– Не и в такъв мащаб. Лилит казва, че я карат да си представя как някакво
огромно животно я поглъща. Тя поне може да ги изтърпи. Някои човеци губят
изцяло контрол и се нараняват… или правят опити да наранят нас. – Той
направи пауза. – Ето един истински коридор. Сега ще пояздим.
Дичаан ги заведе до една станция за хранене на тилиота и избра едно от
големите плоски животни. Тримата се качиха на него и Дичаан го докосна с
няколко от пипалата на главата си. Тилиото беше любопитно и насочи
псевдопипала към тях, за да ги разучи.
– Това никога досега не е носило родени на Земята конструкти – каза
Дичаан. – Вкусете го. Оставете го да ви опита и то. Безобидно е.
Напомняше на Акин за агути или видра, макар че беше по-умно и от двете.
Носеше ги през поток от други ездачи и пешеходци: оанкали, конструкти и
човеци. Дичаан му каза къде иска да ги отнесе и то намери пътя си без
проблем. И остана доволно, че се е срещнало със странни на вкус
посетители.
– Ще имаме ли от тези животни на Земята в един момент? – попита Тиикучак.
– Да, когато ни потрябват – каза Дичаан. – Всички наши оолоита знаят как
да ги изградят.
„Изградят“ е точната дума, помисли си Акин. Тилиотата бяха сътворени от
комбинираните гени на няколко животни. Човеците ги слагаха в клетки или
ги връзваха, за да не избягат. Оанкалите просто създаваха чрез селекция
видове, които не обичат да бягат и за които бе удоволствие да правят
това, за което са предвидени, и когато за награда получават чисто нови
или пък познати, но приятни усещания. Това под краката им проявяваше
особен интерес към Акин и той използва времето, в което пътуваха, за да
му разкаже за Земята и за себе си. Направи го посредством просто сетивни
впечатления. Насладата, която животното изпита от тях, донесе на Акин
също толкова удоволствие, колкото той бе дарил на тилиото. Не му се
искаше да слиза от него, когато стигнаха до края на пътуването си. Дичаан
и Тиикучак го изчакаха търпеливо да се откъсне от животното и да го
докосне последно за сбогом.
– Хареса ми – заяви той очевидното, докато следваше Дичаан първо през
една стена и след това нагоре по един наклон, водещ към друго ниво.
Дичаан съсредоточи конус от пипалата на главата си към него, без да се
обръща.
– Обърна ти сериозно внимание. Повече, отколкото на нас. И земните
животни проявяват любопитство към теб, нали?
– Понякога ми позволяват да ги докосвам, даже да ги вкусвам. Но ако с мен
има някой друг, бягат.
– Тук може да бъдеш обучен да се грижиш за тях – да разбираш телата им и
да ги поддържаш здрави.
– Оолойска работа?
– Можеш да се научиш да я вършиш. Всеки аспект от нея с изключение на
контрола върху размножаването им. Както и смесването на малките им – и за
това трябва оолои.
Разбира се. Властта върху животни и хора минаваше през контрол върху