Стоеше напълно изправен и се опитваше да я сплаши със стегнатата си
гневна поза и взиращите се очи. Акин бе виждал човеци да се държат така
един с друг и преди. Никога не действаше пред конструкти. Акин никога не
беше виждал да действа и при Лилит. Тя не помръдна.
– Аз съм човек – каза мъжът. – Вижда се. Роден съм преди войната. В мен
няма нищо от оанкалите. Имам двама родители, и двамата човеци, и на тях
никой никога не им е казвал кога и дали да имат деца, и от какъв пол да
са тези деца. Сега ми кажи как така ти позволиха да имаш момче?
– Поисках да имам.
Лилит се протегна, грабна лъка на мъжа и го счупи с коляното си, преди
мъжът да може да осъзнае напълно какво се е случило. Движението ? беше
прекалено бързо, за да може той да го проследи, дори и да го очакваше.
– Добре дошъл си, ако искаш храна и подслон – каза тя, – но оръжията са
забранени.
Мъжът отстъпи назад, препъвайки се.
– Обърках те с човек – каза той. – Господи, изглеждаш като човек.
– Родена съм двайсет и шест години преди войната – каза тя. – Достатъчно
човек съм. Но имам други деца в селото. Няма да занесеш оръжия при тях.
Той погледна към мачетето, закачено на колана ?.
– Това е инструмент – каза тя. – Не ги използваме срещу другия.
Той поклати глава.
– Не ми пука какво казваш. Това беше здрав лък. Никоя човешка жена не би
трябвало да може да го грабне от мен и да го счупи така.
Тя се отдалечи от него, извади мачетето от калъфа и отряза един ананас.
Взе го внимателно в ръце, отсече острите листа отгоре и отряза още два
плода.
Акин наблюдаваше мъжа, докато Лилит слагаше маниоката и ананасите в
кошницата си. Тя отсече един ствол с банани и след като провери, че по
него няма змии и опасни насекоми, го подаде на мъжа. Той бързо направи
крачка назад.
– Вземи да носиш тези – каза тя. – Нищо им няма. Добре, че попаднахме на
теб. Двамата ще можем да носим повече.
Тя отряза повече от дузина ленти куат – оанкалски зеленчук, който Акин
обожаваше – и ги върза в сноп с помощта на тънки лиани. Отсече и тлъсти
стъбла скиджи, който оанкалите бяха създали от някакво мутирало след
войната земно растение. Хората казваха, че има вкуса и консистенцията на
плътта на едно изчезнало животно – прасето.
Лилит върза стъблата скиджи и пристегна целия сноп малко над ханша си
отзад. Преметна Акин през едното си рамо, а кошницата през другото.
– Можеш ли да го наблюдаваш, без да използваш очите си? – прошепна на
Акин.
– Да – отговори ? той.
– Направи го. – И тя се обърна към мъжа: – Ела. Оттук.
Тя пое по пътеката към селото, без да изчаква, за да види дали мъжът ще я
последва. За известно време изглеждаше, сякаш е решил да остане. Тясната
пътека зави зад едно огромно дърво и Акин го изгуби от поглед. Не се
чуваше дали ги следва. После се чу взрив от звуци – бързащи крака, тежко
дишане.
– Чакай! – викна мъжът.
Лилит спря и го изчака да ги настигне. Акин забеляза, че той още държеше
ствола с банани. Носеше го на лявото си рамо.
– Наблюдавай го! – прошепна Лилит на Акин.
Мъжът се приближи, след това спря и се взря в нея, мръщейки се.
– Какво има? – попита го.
Той поклати глава.
– Просто не знам какво да мисля за теб – каза.
Акин усети как тя се отпуска леко.
– Това е първото ти посещение в обменно село, нали? – каза тя.
– Обменно село? Значи, така ги наричате.
– Да. И не искам да знам как ни наричате вие. Но прекарай известно време
с нас. Може би ще приемеш представата, която имаме за себе си. Дошъл си,
за да разбереш повече за нас, нали?
Той въздъхна.
– Предполагам. Бях дете, когато войната започна. Все още помня колите,
телевизорите, компютрите… Наистина помня. Но тези неща вече не са реални
за мен. Родителите ми… Всичко, което искат, е да се върнат в дните
отпреди войната. Знаят, също както и аз, че това е невъзможно, но то е
всичко, за което говорят и мечтаят. Оставих ги, за да разбера какво друго
може да се направи.
– И двамата ти родители са оцелели?