размножаването им: абсолютният контрол. Но може би Акин можеше да научи
нещо, което да е от полза на съпротивата. А и харесваше животните.
– Ще мога ли да работя със совалки или с Чкахичдак? – попита.
– Ако избереш това след промяната си. Твоето поколение ще има нужда от
хора, които са способни да вършат такава работа.
– Беше ми казал, че хората, които работят с кораба, трябва да изглеждат
различно… наистина различно.
– Тази промяна няма да е наложителна на Земята в продължение на няколко
поколения.
– Значи, работата с животни няма да промени изобщо външния ми вид?
– Ни най-малко.
– Тогава искам да правя това. – Няколко стъпки по-късно, той се обърна
към Тиикучак: – Ти какво ще предприемеш?
– Ще намеря оолои юноша – каза то.
Ако знаеше пътя, щеше да ускори крачка. Искаше да се махне от Тиикучак.
Мисълта как то намира оолои – дори и незряло такова – за да ги свърже,
дори за кратко, беше стряскаща, почти отблъскваща.
– Имах предвид каква работа ще вършиш?
– Ще трупам знание. Ще събирам информация за промени в Тоат и Акджай,
които са настъпили след заселването на Динсо на Земята. Не мисля, че ще
ми позволят да правя нещо повече. Ти знаеш от какъв пол ще си. Все едно
никога не си бил ека. Но аз съм.
– Никой няма да те спре да усвоиш някоя дейност – каза Дичаан. – Няма да
те приемат на сериозно, но никой няма да ти попречи да правиш това, което
си избрало. А когато имаш нужда от помощ, ще ти помогнат.
– Ще трупам знание – настоя Тиикучак. – Може би докато правя това, ще
попадна на работа, която да искам да върша.
– Това е Ло аж Тоат – каза Дичаан, докато ги въвеждаше в една от
огромните зони за живеене.
Тук растяха огромни дървесовидни структури, по-големи от всяко земно
дърво, за което Акин знаеше. Лилит беше казала, че на ръст са колкото
небостъргачите с офиси, но това не говореше нищо на Акин. Тези тук бяха
жилища, складове, конструкции за вътрешна опора, както и производители на
храна, облекло и други необходими неща, като хартия, водоустойчиви
покрития и строителни материали. Не бяха дървета, ами части на кораба.
Плътта им беше като неговата. Когато Дичаан докосна с пипалата на главата
си това, което явно беше кората на едно от тях, то се разтвори, както се
разтваряха стените у дома, и разкри една позната стая, в която нямаше
мебели в бунтовнически стил, но имаше няколко платформи, издигнати за
сядане или за съхранение на храна. И стените, и платформите бяха в
бледожълто-кафеникаво.
Докато тримата влизаха, отсрещната стена се отвори и в стаята пристъпиха
трима оанкали, които Акин виждаше за първи път.
Акин вдиша и вкуси с език въздуха и обонянието му му каза, че мъжкият и
женската са Ло: близки роднини. Оолоито сигурно беше техен партньор. От
него не се усещаше поз-натият мирис на семейството, какъвто би имало, ако
беше ооан Дичаан. Значи, тези не бяха родители. Но бяха роднини. Вероятно
брат и сестра на Дичаан и тяхното оолои.
Възрастните се събраха тихо, вплетоха пипалата по телата и главите си и
се свързаха в интензивен съюз. След малко, може би след като скоростта на
чувствата и общуването се беше забавила и охладила до степен, в която да
е поносима за едно дете, те придърпаха Тиикучак и започнаха да го
докосват и изучават с неимоверно любопитство. То направи същото и се
запозна с тях. Акин му завиждаше за пипалата по главата. Когато
възрастните го пуснаха и взеха него сред тях, той можеше да вкусва само
по един наведнъж и нямаше време да се наслади на всички, както искаше.
Беше му по-лесно да се справя с деца и бунтовници.
И въпреки това тези хора тук го приветстваха. Откриваха се в него и
виждаха чуждоземната му човечност. Тя ги омагьоса и те решиха да отделят
време и да се опитат да възприемат себе си през неговите сетива.
Оолоито беше особено очаровано от него. Казваше се Тайшокат –
Джатайшокатло леи Сурохауахдж аж Тоат. Акин докосваше Джа оолои за първи
път. Беше по-ниско и набито от оолоите от Каал или Ло. Всъщност
структурата му доста приличаше на неговата, макар че беше по-високо.
Всеки беше по-висок от Акин. Оолоито излъчваше напрегнатост и увереност,