както и нещо като веселие – сякаш се забавляваше много с него, но той го
хареса.
– Нямаш представа колко интригуваща смес представ-ляваш – сподели му то
беззвучно. – Ако ти си прототипът на родените от човеци мъжки, ще има
много сред нас, които ще изберат да имат само дъщери от човешките си
партньори. И това ще е загуба.
– Има още няколко като него – каза му Дичаан на глас. – Изучи го. Може би
ти ще смесиш първия такъв за Ло Тоат.
– Не знам дали бих искало.
Акин, който още беше в контакт с него, наруши връзката и отстъпи, за да
го огледа. То искаше. Силно.
– Изучавай ме колкото желаеш – каза той. – Но споделяй колкото се може
повече от наученото с мен.
– Размяна, Ека – каза то с удивление. – Ще ми е интересно да разбера
колко възприемаш.
Акин не беше сигурен, че оолоито му харесва. То имаше приглушен, сух като
хартия глас и отношение, което дразнеше Акин. За оолоито нямаше значение,
че Акин без съмнение ще бъде мъжки индивид и че метаморфозата му е близо.
За него той беше ека: безполово дете. Дете, което се опитва да участва в
сделки за възрастни. Удивително. Но точно това Дичаан беше обещал на
Тиикучак. Да получават помощ и знания и съвсем малко сериозно отношение.
Можеше да се каже, че с тях щяха да се държат снизходително. Децата,
които живееха в сигурното пространство на кораба, не трябваше да
порастват толкова бързо, колкото тези на Земята. С изключение на младите
оолои, които преминаваха през две метаморфози, разделени от юношеските им
години, всеки имаше дълго и леко детство. Дори и оолоите не се изправяха
пред сериозни трудности до момента, в който докажеха, че ще са оолои, а
той настъпваше с юношеството им. Никой не ги отвличаше като бебета, нито
пък ги разнасяше насам-натам за ръка или крак. Никой не ги заплашваше. Не
им се налагаше да оцеляват сред добронамерени, но невежи бунтовници.
Акин погледна към Дичаан.
– Как е възможно да е добре да се държат с мен, все едно съм по-малък? –
попита. – На какъв урок за тази група от моите хора би могло да ме научи
снизхождението.
Нямаше да е толкова рязък, ако Лилит беше с него. Тя винаги настояваше за
повече уважение към възрастните. Дичаан обаче просто отговори на
въпросите му, както бе очаквал.
– Научи ги кой си. Сега те знаят само какво си. Това се отнася и за двама
ви. – Той се съсредоточи за кратко върху Тиикучак. – Ти си тук и за да ги
учиш, не само да се учиш от тях.
Което беше същото като казаното от Тайшокат, с тази разлика, че Тайкошат
го бе казало като на много по-малко дете.
В същия момент, по необясними за него причини, Тиикучак го докосна и
двамата изпаднаха отново в болезнена, дисонантна и почти пълна
синхронизация.
– Ние сме и това – каза той на Тайшокат… докато чуваше същите думи от
устата на Тиикучак. – Трябва ни помощ и за това нещо!
Тримата оанкали ги вкусиха и се отдръпнаха. Женската, Суро, прилепи
телесните си пипала плътно до кожата си и заговори от името и на тримата.
– Чухме за този проблем. По-тежък е, отколкото си представях.
– Беше грешка да ги разделяме – каза Дичаан приглушено.
Мълчание. Какво можеше да каже? Случилото се бе резултат от съгласие,
постигнато години по-рано. Решението бе взето от възрастните на Земята и
Чкахичдак.
– Знам едно семейство от Тиеж с дете оолои – каза Суро.
Оанкалите нямаха мъжки и женски деца, но всяко младо оолои се наричаше
дете оолои. Акин бе чувал тези думи през целия си живот. Сега възрастните
щяха да намерят оолои дете за него и Тиикучак. При мисълта го побиха
тръпки.
– Най-близките ми братя и сестри имат дете оолои – каза Тайшокат. – Но е
младо. Току-що минало първата си метаморфоза.
– Прекалено младо е – каза Дичаан. – Трябва ни някое, което разбира добре
себе си. Да остана ли, за да ви помогна с избора?
– Ние ще се справим – каза мъжкият, а пипалата прилепнаха плътно към
тялото му. – Не е само един проблем за решаване. Довел си ни нещо много
интересно.
– Доведох ви децата си – каза Дичаан тихо.
И тримата мигновено го докоснаха, вдъхнаха му увереност и придърпаха Акин