и Тиикучак, за да му покажат, че това място ще е и техен дом, че тук за
тях ще се грижат добре.
Акин отчаяно искаше да се върне в истинския си дом. Когато сложиха
храната, той не яде. Тя не го вълнуваше. Когато Дичаан си тръгна, Акин
едва се въздържа да не тръгне след него, настоявайки да го върне на
Земята. Дичаан нямаше да го вземе. А никой от присъстващите нямаше да
разбере защо той прави този жест. Никанж би разбрал, но Никанж беше на
Земята. Акин погледна към оолоито от Тоат и видя, че то не му обръща
внимание.
Сам и по-самотен дори от дните, прекарани с похитителите си, той легна и
заспа.
6
Страх ли те е? – попита Тайшокат. – Човеците винаги се плашат от тях.
– Не се страхувам – каза Акин.
Намираха се в просторно и тъмно помещение. Стените светеха меко от
телесната топлина на Чкахичдак. Тук, дълбоко в недрата на кораба,
осветлението идваше единствено от нея. Над тях бяха разположени зоните за
живеене и транспортните коридори… или поне Акин си ги представяше над
тях. Беше минал през места с по-слаба гравитация и дори през такива, в
които тя липсваше. Думи като нагоре и надолу бях безсмислени, но Акин не
можеше да спре да мисли пос-редством тях. Виждаше Тайшокат по телесната
му топлина: беше по-слаба от неговата собствена и по-силна от тази на
Чкахичдак. Виждаше и че не са сами в помещението.
– Не ме е страх – повтори. – Може ли да чува?
– Не. Остави го да те докосне. След това вкуси крайника, който ти подаде.
Акин пристъпи към това, което обонянието му определяше като оолои. За
зрението му обаче то беше нещо голямо и подобно на гъсеница, покрито с
гладки плочки, които бяха нашарени от редуващи се светлина и мрак, тъй
като телесната му топлина излизаше измежду плочките, а не от самите тях.
От това, което Акин бе чувал, оолоито пред него беше способно да се
затвори в черупката си и да не изгуби почти никакъв въздух или топлина.
Можеше да забави телесните си процеси и да се вкара само в летаргичен
сън, за да оцелее дори ако му се наложи да се носи из космоса. Други като
него били сред първите, пратени да изследват опустошената от войната
Земя.
Частите на устата му смътно напомняха на тези на някои земни насекоми.
Дори и да имаше уши и гласни струни, не би могло да произведе нещо
наподобяващо човешка или оанкалска реч. И все пак то беше оанкали като
Дичаан или Никанж. Беше толкова оанкали, колкото бе и всяко друго
надарено с разум същество, конструирано от оолои така, че клетките му да
могат да приемат оанкалската органела като част от себе си. Толкова
оанкали, колкото и Акин.
То представляваше онова, което са били оанкалите един обменен цикъл преди
да открият Земята, една размяна преди да използват дълбоката си памет и
огромните си запаси от генетичен материал, за да създадат говорещи,
чуващи, двукраки деца. Деца, които, както се надяваха те, ще бъдат по-
приемливи за вкуса на човеците. Устната реч, вкарана отново в употреба
след векове забрава, бе генетично заложена. А първите събудени пленени
човеци – използвани, за да стимулират първите двукраки деца да говорят…
да си „припомнят“ как се говори.
Сега повечето от гъсеницоподобните оанкали бяха от Акджай, също като
оолоито пред Акин. То или неговите деца щяха да напуснат околностите на
Земята физически непроменени, без да вземат нищо от планетата или
човечеството, освен знание и памет.
Оолоито Акджай протегна един тънък преден крайник. Акин го взе в ръцете
си, все едно е сетивна ръка – и изглежда, беше точно това, макар че още в
първия миг на контакта им Акин научи, че оолоито разполага с шест, вместо
обичайните две сетивни ръце.
Тактилният език, който то говореше, беше първият, усетен от Акин преди
раждането му. Той се почувства по-спокоен от това, че имаше нещо познато,
и опита на вкус оолоито Акджай, нетърпелив да разбере тази смесица от
чуждост и близост.
Опознаването на оолоито и осъзнаването, че то е не по-малко заинтригувано
от него, трая дълго време. В един момент – Акин не можеше да каже кога
точно – Тайшокат се присъедини към тях. На Акин му се наложи да използва