зрението си, за да разбере със сигурност дали Тайшокат го бе докоснал,
или оолоито Акджай. Двете оолоита се сляха напълно – съюзът им бе по-
силен от всяко друго сливане между свързани братя и сестри, което Акин бе
усещал. „Това – помисли си той – би трябвало да е онова, което
възрастните постигат, когато се стремят към съгласие по някаква
противоречива тема. Но ако е, как тогава продължават да мислят като
отделни индивиди?“ Тайшокат и Кохдж, оолоито Акджай, изглеждаха напълно
съединени: бяха една нервна система, която комуникира вътре в себе си
както всяка друга.
– Не разбирам – предаде той.
И само за миг те му показаха, като го вкараха в това невероятно единение.
Той успя да овладее ужаса си едва след като мигът бе отминал.
Как не губеха себе си? Как успяваха да се отделят един от друг отново?
Това беше като да слееш два контейнера с вода и после да ги разделиш
отново… и всяка молекула да се върне в контейнера, от който е дошла.
Изглежда, бе сигнализирал тези си мисли. Оолоито Акджай отговори:
– Дори и по време на настоящия ти стадий на растеж, Ека, си способен да
усещаш молекулите. Ние можем да възприемем и субатомните частици.
Създаването и прекъсването на такъв контакт е не по-трудно за нас от
стискането и пускането на ръцете при човеците.
– Защото сте оолои ли? – попита Акин.
– Оолоите възприемат и в рамките на половите клетки манипулират. Мъжките
и женските само усещат. Скоро ще разбереш.
– Бих ли могъл да се науча да се грижа за животните, докато съм толкова…
ограничен?
– Можеш да го усвоиш донякъде. Можеш да започнеш. Но тъй като нямаш
възприятията на зрял индивид, първо трябва да се научиш да ни се
доверяваш. Това, което за кратко ти дадохме да усетиш, не беше особено
дълбок съюз. Използваме го, когато преподаваме или се опитваме да
постигнем съгласие. Ти трябва да се научиш да го понасяш рано. Ще се
справиш ли?
Акин изтръпна.
– Не знам.
– Ще се опитам да ти помогна. Искаш ли?
– Ако не го направиш, няма да се справя сам. Плаши ме.
– Знам. Но сега няма да те уплаши толкова.
То внимателно пое контрол върху нервната му система и започна да
стимулира отделянето на определени ендорфини в мозъка му – накратко,
подтикваше го да се самоупои до състояние на приятно спокойствие и
приемане. Тялото му отказваше да му позволи да изпита паника. И докато го
обгръщаше това единение, което усещаше повече като давене, отколкото като
сливане, той не спираше да се хвърля към паниката само за да се окаже, че
емоцията е задушена от нещо, което беше почти удоволствие. Чувстваше се,
все едно нещо пълзи надолу в гърлото му, а той е неспособен да се изкашля
дори по рефлекс, за да го изкара.
Оолоито Акджай можеше да му помогне повече, можеше да потуши целия
дискомфорт. Но не го правеше, защото, осъзна Акин, вече преподаваше. Акин
се опита да овладее чувствата си, да приеме тази размиваща идентичността
му близост.
Постепенно я прие. Откри, че е способен с превключване на вниманието да
възприема света така, както го усещаше оолоито Акджай: един тих, предимно
тактилен свят. То можеше да вижда, и то много по-добре от Акин, в
мрачното помещение. Можеше да види повечето форми на електромагнитно
излъчване. Да погледне към някоя стена и да открие огромни разлики в
тъканта, където Акин не можеше да забележи и една. И то познаваше –
виждаше – кръвоносната система на кораба. Някак виждаше и най-близко
разположените външни плочки. В случая най-близките такива се намираха на
известно разстояние над главите им, където формираните на Земята сетива
на Акин му казваха, че би трябвало да има небе. Всичко това, и дори
повече, оолоито Акджай можеше да разбере, използвайки само зрението си. В
тактилно отношение обаче то беше в непрекъснат контакт с Чкахичдак.
Можеше да узнае, ако поиска, какво прави корабът във всяка част от
огромното си тяло, във всеки един момент. Всъщност то винаги знаеше.
Просто не се интересуваше, защото нищо не изискваше вниманието му. За
всичко, което се бе повредило или предстоеше да се развали, се грижеха
други. Оолоито Акджай следеше това благодарение на контакта между