множеството му крайници и пода.
Най-удивителното беше, че и Тайшокат знаеше това. Трийсет и двата пръста
на босите му крака му предаваха същото, което крайниците на оолоито
Акджай му казваха. Акин никога не бе виждал оанкалите вкъщи да правят
това. Той със сигурност не го бе правил с човешките си петопръсти крака.
Вече не се страхуваше.
Имаше ясно съзнание за себе си, независимо от дълбочината на сливането му
с двете оолои. В еднаква степен възприемаше тях, телата им и усещанията
им. И някак всеки от тях тримата оставаше себе си. Чувстваше се все едно
е носещо се съзнание без тяло, като душите, за които някои от
бунтовниците говореха в църквите си, все едно наблюдава от невъзможен
ъгъл и вижда всичко, включително и собственото си тяло, което се бе
облегнало на оолоито Акджай. Той се опита да помръдне лявата си ръка и я
видя как се движи. Направи опит да помръдне един от крайниците на оолоито
Акджай и щом разучи нервите и мускулатурата му, успя.
– Виждаш ли? – каза оолоито, а Акин усети докосванията му, все едно сам
докосва кожата си. – Никой не се изгубва. И ти можеш да го правиш.
Можеше. Той проучи тялото на оолоито Акджай, сравни го със своето и с
това на Тайшокат.
– Как са могли групите Динсо и Тоат да се откажат от толкова силни и
способни тела, за да встъпят в обмен с човеците? – попита.
И двете оолоита се развеселиха.
– Задаваш този въпрос само защото още не знаеш за собствения си потенциал
– каза му оолоито Акджай. – Сега ще ти покажа структурата на едно тилио.
Не я знаеш дори до степента, до която може да я познава едно дете. Когато
я разбереш, ще ти покажа как тя може да се повреди и какво да направиш по
въпроса.
7
Акин живееше с оолоито Акджай, докато то пътуваше из кораба. То го учеше,
предавайки му всичко, което той можеше да възприеме. Научи се да разбира
не само животните на Чкахичдак и Земята, но и растенията. Когато поиска
информация за телата на бунтовниците, оолоито намери няколко оолои Динсо,
които бяха на посещение на кораба. За броени минути то научи от тях
всичко, което можаха да му предадат. След това даде информацията на Акин
в дълга поредица от уроци.
– Сега знаеш повече, отколкото осъзнаваш – каза то, когато бе предало
цялата информация, която имаше за човеците. – Имаш знания, които ще можеш
да използваш чак след метаморфозата си.
– Знам повече, отколкото мислех, че мога да науча – каза Акин. – Знам
достатъчно, за да мога да лекувам язвите в стомасите на бунтовниците или
пък порезни и прободни рани по кожата или органите.
– Ека, не мисля, че ще ти позволят.
– Ще ми позволят. Най-малкото, ще го правят, докато не съм се променил.
Някои от тях.
– Какво искаш от тях, Ека? Какво ще им дадеш?
– Това, което имаш ти. Което си ти.
Акин седеше облегнат на извитата страна на оолоито. То го достигаше с
няколко от крайниците си и му бе предоставило една от сетивните си ръце,
за да комуникира той по нея.
– Искам човешка група Акджай – каза му той.
– Чух, че искаш. Но твоят вид не може да съществува заедно с тях. Нито
пък отделно. Знаеш това.
Акин извади тънкия светещ крайник от устата си и го огледа. Той харесваше
оолоито. То го учеше вече месеци наред. Беше му показало части от кораба,
в които другите никога не стъпваха. То се радваше на увлечението му и
нарочно предлагаше нови неща, които можеше да му е интересно да научи.
Той беше, както то бе казало, по-енергичен от по-възрастните ученици,
които е имало. Оолоито беше приятел. Сигурно с него той можеше да говори,
да се свързва така, както не бе могъл със семейството си. Вероятно можеше
да му има доверие. Той вкуси крайника отново.
– Искам да създам място за тях – каза. – Знам какво ще се случи със
Земята. Но има и други светове. Може да променим втория или четвъртия –
да ги направим като Земята. Достатъчни са няколко от нас. Чувал съм, че и
на двата свята няма никакъв живот.
– Там няма живот, да. Четвъртият свят може да бъде трансформиран по-лесно
от втория.
– Може да се направи, така ли?