Беше се задъхал леко.
– Мисля, че не – призна то. – И все още не мога да контролирам миризмата
си. Може би няма да мога да ви помогна.
– Не! – каза рязко Тиикучак. – Възрастните казаха, че можеш… а и на мен
ми помагаш.
– Но наранявам Акин. Не знам как да спра да го правя.
– Докосни го. Разбери го, както разбра мен. Тогава ще знаеш как.
Гласът на Тиикучак спря Акин от това, да подтиква оолоито да се махне.
Тиикучак звучеше… не просто уплашено, но и отчаяно. То беше негова
роднина и също толкова измъчвано от положението им, колкото и той. Освен
това, беше и дете. Много повече дете от него: по-младо и истински ека.
– Добре – промълви той унило. – Докосни ме, Декиат. Няма да мърдам.
И Декиат не мърдаше, а го гледаше мълчаливо. Почти го беше наранил. Ако
беше избягал от него съвсем малко по-бързо, щеше да му причини неизмерима
болка. А то вероятно щеше да го ужили по рефлекс и да му причини
неизмерима болка. То имаше нужда от нещо повече от думите на Акин, за да
е сигурно, че той няма да постъпи отново така.
Той се насили да отиде при него. От миризмата му му се искаше да изтича
при него и да го сграбчи. Незрелостта и връзката му с Тиикучак го караха
да желае да се обърне и да избяга. Някак той успя да прекоси стаята и да
отиде при него.
– Легни – каза му то. – Ще ти помогна да заспиш. Когато свърша, ще знам
дали не мога ви помогна по друг начин.
Акин легна на платформата, жаден за облекчението, което щеше да дойде със
съня. Нежните докосвания на пипалата по главата на оолоито бяха почти
непоносим стимулант, а сънят се бавеше повече от обикновено. Накрая той
осъзна, че възбудата му прави съня невъзможен.
Оолоито, изглежда, разбра това в същия момент. Направи нещо толкова
бързо, че Акин не го улови, и възбудата му внезапно изчезна. След това
вече не беше буден.
9
Акин се събуди сам.
Когато стана, беше леко сънен, но не се чувстваше променен. Тръгна из
помещенията на Ло Тоат в търсене на Тиикучак, на Декиат, на когото и да
е. Не откри никого, преди да излезе навън. А там хората си вършеха
работата, както обикновено, сред нещо, което наподобяваше нежна и
невероятно добре поддържана гора. Истинските дървета не израстваха до
височината на дървовидните проекции на кораба, но илюзията за хълмиста,
покрита с гори земя беше неизбежна. „Но тук е – помисли си Акин – твърде
опитомено, твърде планирано.“ Тук нямаше къде децата изследователи да
пасат. Корабът даваше храна, когато го помолеха. Веднъж научен как да
синтезира храна, той никога не забравяше. Нямаше откъде да се берат
банани, папая или ананаси, да се изравят маниока или сладки картофи;
нямаше
растящи
и
живи
организми,
само
придатъци
на
кораба.
Псевдодърветата можеха да бъдат накарани да раждат „перфектни“ сладки
картофи, ако някой оанкали или възрастен конструкт помолеше Чкахичдак да
го направи.
Той погледна нагоре към крайниците над него и не видя нищо различно по
огромните псевдодървета: оттам висяха обичайните подобни на косъм зелени
пипала, които произвеждаха кислород.
Защо изобщо мислеше за такива неща? Мъчно ли му беше за дома? Къде бяха
Декиат и Тиикучак? Защо го бяха оставили?
Той долепи лицето си до псевдодървото, от което беше излязъл, и го
докосна с език, за да може корабът да го идентифицира и да му предаде
съобщенията за него, ако те бяха оставили такива.
Корабът се подчини. „Чакай“, се казваше в съобщението. Нищо повече.
Значи, не го бяха изоставили. Най-вероятно Декиат беше отнесло наученото
от Акин при някое възрастно оолои за интерпретация. Когато се върнеше при
него, сигурно щеше да продължава да носи същата изтезаваща миризма. Ще
трябва някое възрастно да го промени… или да промени самия него. Щеше да
е много по-просто, ако направо възрастните намереха решението за двамата
с Тиикучак.
Той се върна, за да изчака, и веднага разбра, че най-малкото Декиат вече
е там.
Можеше да го намери и без да използва зрението си. Всъщност миризмата му
блокираше така пълно сетивата му, че той едва виждаше, чуваше или