– Защо би трябвало да знаем?
Това не беше очакваният от Акин въпрос. Лежеше неподвижен, тих, замислен.
Наистина, защо?
– Ако ме пуснеш, ще стана ли отново неконтролируем?
– Не.
– Пусни ме, тогава. Нека видим дали и след това ще искам да ти кажа.
Декиат го пусна и той се изправи и погледна надолу към тях. Тиикучак
изглеждаше така, сякаш мястото му бе до оолоито. А Декиат имаше вид на…
чувстваше го като някой, който му е плашещо нужен. Само като го гледаше,
и му се искаше отново да легне до него. Представи си как се връща на
Земята без Декиат, как го оставя на друга двойка партньори. Те щяха да
съзреят и да го задържат, а миризмата им и усещането за тях щяха да
окуражат тялото му да достигне бързо зрялостта си. И когато това станеше,
щяха да са семейство. Семейство от групата Тоат, ако то останеше на
кораба.
То щеше да смесва деца конструкти за други хора.
Акин слезе от платформата легло и седна до нея. Беше му по-лесно да мисли
там долу. До този ден не беше изпитвал сексуално влечение към оолои – не
бе имал представа как би могло да му се отрази подобно чувство. Оолоито
му каза, че не може да го обвърже със себе си. Възрастните явно искаха да
бъдат обвързани с оолои – да бъдат присъединени и вплетени в едно
семейство. Акин не знаеше какво иска, но беше сигурен, че не желае други
хора да стимулират Декиат по пътя му към зрялостта. Искаше го на Земята
със себе си. Но не и да е обвързан с него. Колко от това, което
чувстваше, беше просто химия – колко от него беше следствие от
провокативната миризма на Декиат и неговата способност да кара тялото му
да се чувства удовлетворено?
– Човеците са по-свободни да решат какво желаят – каза той приглушено.
– Само така си мислят – отговори Декиат.
Да. Лилит не беше свободна. Внезапната свобода би я ужасила, въпреки че
понякога изглеждаше все едно я желае. Понякога тя опъваше докрай връзките
си със семейството. Скиташе. Но винаги се прибираше вкъщи. Тино сигурно
би се самоубил, ако се озовеше на свобода. А бунтовниците? Причиняваха си
ужасни неща едни на други, защото не можеха да имат деца. Но преди
войната – по време на войната – те са си причинявали ужасни неща едни на
други, въпреки че са могли да имат деца. Те бяха в хватката на Човешкото
противоречие. Интелектът в служба на йерархичното поведение. Те не бяха
свободни. Всичко, което той можеше да направи за тях, ако изобщо можеше
да стори нещо, бе да ги остави да се обвързват и ограничават по свой
собствен начин. Може би следващия път интелектът им ще е в равновесие с
йерархичното им поведение и те няма да се самоунищожат.
– Ще дойдеш ли с нас на Земята? – той попита Декиат.
– Не – каза Декиат приглушено.
Акин се изправи и го погледна. Нито то, нито Тиикучак бяха помръднали.
– Не?
– Не можеш да питаш от името на Тиикучак, а Тиикучак още не знае дали ще
бъде мъжки, или женска. Затова и не може да поиска само.
– Не поисках от теб обещание да ни станеш партньор, когато всички
пораснем. Помолих те да дойдеш на Земята. Да останеш с нас засега. По-
късно, когато съм вече възрастен, възнамерявам да се захвана с работа,
която ще ти е интересна и на теб.
– Каква?
– Ще дам живот на един мъртъв свят, а после ще го подаря на бунтовниците.
– Бунтовниците? Но…
– Искам да направя от тях човешка група Акджай.
– Няма да оцелеят.
– Вероятно няма.
– Няма „вероятно“. Няма да преживеят Противоречието си.
– Тогава нека се провалят. Но поне да имат свободата да го направят.
Мълчание.
– Нека ти ги покажа – не просто интересните им тела и това, как живеят
тук и в обменните села на Земята. Искам да ги видиш такива, каквито са
без оанкалите.
– Защо?
– Защото трябва поне да ги опознаеш, преди да твърдиш, че са лишени от
увереността, която оанкалите винаги си приписват. – Той се качи на
платформата и се вторачи в Тиикучак. – Ще участваш ли? – попита го.
– Да – отвърна то сериозно. – За първи път от дните преди раждането ми
насам ще мога да приемам впечатления от теб, без всичко да се проваля.