"Търпение" — помислиха едновременно, като баща и дъщеря.
"Накрая ще разбера" — решиха и двамата.
— Със сигурност има, Хота — каза високото мургаво момче на име Унай. — Не се тревожи, не може да няма телефонна кабина.
— Разбира се, братле. Знаеш, че ако се влоши, ще се обадя на баща ми и за два часа ще бъдем в Чагоричу — каза шишкавото момче с мазна коса и с черната тениска с "Пърл Джем", когото наричаха Лучо. Говореше много бързо, много уверено, много агресивно, като селска одумница.
Ребека изпита отвращение от него още от първия момент.
Забелязваше се обаче, че всички обгрижват хубавото момченце, малкия Хосе Хавиер, наричан още Хота.
— Ребека, как си? — прошепна внезапно баща ѝ, без да отделя поглед от асфалтирания път. Никога не караше бързо, това Ребека не можеше да отрече.
— Добре, татко.
— Искам да знаеш, че… ми беше много трудно тези три месеца без теб. Липсваше ми.
Толкова се изкушаваше да му повярва.
— Да, и ти на мен, татко.
— Главата боля ли те отново?
— Не, татко, добре съм. — "Престани. Не искам да говоря за това, татко."
— Намери ли време да прочетеш книгите, които ти изпратих, Атласа по археология на Кънлиф и другите?
"Когато не бях замаяна, да, четях ги. Само това ме поддържаше… нормална?"
— Да, татко. Благодаря за книгите,
— Мислех си, че утре, когато обясним на новите какво представлява Ателието по строителство, ти би могла да им покажеш как се правят непечени тухли и после покривът от калуна. Тази практика ще ти бъде от полза, когато станеш преподавател в университета. Знаеш, че ще ти пазя мястото, докато се пенсионирам
— Каза той и ѝ се усмихна с великолепните си зъби и с квадратната челюст, които, в интерес на истината, го превръщаха в най-хубавия баща на света, защото никак не приличаше на бащите на съученичките ѝ — плешиви, с шкембе. С други думи, чичковци.
Баща ѝ беше много привлекателен и тя винаги го бе знаела. Погледите на приятелките ѝ, когато той я взимаше от училище, ѝ го напомняха ежедневно.
За това допринасяше черната коса със синкави отблясъци, която Ребека бе наследила. И старанието на Саул да изглежда по-млад, отколкото беше, с дънките си на либерален преподавател, с бялата си фланелка и карираната риза. Момичето нямаше зелените му очи — очи на вещер и на ангел едновременно.
Ребека се усмихна, когато чу предложението. И усети как мускулите на лицето ѝ се опъват. От месеци не се бе усмихвала.
"Може би наистина ме обича, може би е вярно, че е загрижен за мен" — помисли си, но не си позволи да повярва напълно. Тези размишления я отклоняваха от плана ѝ, а едва ли щеше да ѝ се предостави втори шанс.
6
Улица "Ла Соледад"
17 ноември 2016 г., четвъртък
Човешката верига, в която всички участвахме, спаси в последния момент Естибалис да не падне по склона. Успяхме да я издърпаме, зашеметена и на ръба на хипотермията, и затръшнахме вратата на параклиса, за да оставим навън евтината имитация на Големия взрив, който ни беше връхлетял.
— Проверете мобилните си телефони, мисля, че няма обхват — каза инспектор Мугуруса, като повиши глас.
Градушката все така трополеше по външните стени на параклиса "Сан Адриан" и отекваше вътре като в резонантна кутия.
Всички го погледнахме със съжаление, след като установихме на апаратите си, че сме изолирани и не можем да извикаме помощ.
— Трябва да запазим спокойствие. Колегите от Планинската спасителна служба знаят, че сме останали тук да работим по огледа. Сигурно ще предположат, че градушката ни е изненадала в тунела и че не можем да слезем. Спасителният отряд ще изчака метеорологичните условия да се подобрят, за да дойдат да ни изведат. Просто трябва да имаме търпение.
Всички кимнахме утвърдително. Нямахме желание да говорим.
Пъхнах ръка в джоба на пухеното си яке и потърсих контурите на родната ми планина. Дядо ми бе подарил за рождения ден малък сувенир от дърво, който винаги носех на ключодържателя. Беше незабравим спомен от дома ми, от мястото, където винаги исках да се върна.
Когато докоснах миниатюрните очертания на Сан Тирсо, напипах найлоновата торбичка със захаросаните бадеми, с които дядо бе почерпил мен и Херман същата сутрин след закуска, преди да потеглим на път за честването, което се провеждаше на улица "Ла Соледад". В един друг живот.
Бяха останали около една дузина. Ядки и глюкоза. Точно от каквото се нуждаехме. Поделихме си ги и ни се сториха толкова вкусни, колкото последната вечеря на осъден на смърт.