— Ребека имаше, има, имаше… — той стисна безпомощно устни. — Диагнозата ѝ беше много сложна. Ребека имаше параноидно психотично разстройство, което се задълбочи след смъртта на майка ѝ… както и нерешен комплекс на Електра.
— Кажи го на разбираем език, Саул — помолих го.
— Всички момичета минават през период в живота си, в който се влюбват в бащината фигура. Нарича се комплекс на Електра, като в древногръцкия мит за дъщерята на Агамемнон, царя на Микена. Появява се на четиригодишна възраст, фантазират, че те са партньорките на бащата и че майката е излишна. Това е нормален стадий в развитието им; всъщност той е необходим за съзряването им, тъй като прекъсва връзката на зависимост, която са имали дотогава с майките си, които за известен период те смятат за свои съперници, врагове. Същото се случва и с момчетата. В техния случай се нарича Едипов комплекс, заради мита, който Софокъл е описал в "Едип цар". Опитвам се да ви кажа, че е нещо обичайно, защото се повтаря във всички нас. Дъщеря ми премина през периода на Електра и на съперничество с майка си, когато беше малка, като всяко друго момиче, но след смъртта на Асун комплексът ѝ на Електра се върна и богатото ѝ въображение се развихри. И не само това, смъртта на майка ѝ беше своеобразен детонатор, който взриви крехката ѝ психика. Фантазиите ѝ се изостриха и тя изгуби връзка с реалността. Психоза като по учебник.
Спогледахме се с Естибалис, това наистина не го очаквахме.
— Имаше много голямо отклонение между нормалната и искрена връзка, която съществуваше между мен и Ребека като баща вдовец и дъщеря, и тази, която тя си фантазираше — продължи той. — Дъщеря ми не премина през обичайните етапи на скърбене, присъщи за едно дванайсетгодишно момиче, загубило майка си вследствие на нещастен случай. Тя, изглежда, го прие, без да плаче, нито да скърби, и продължи напред, сякаш не се бе случило нищо. Щастлива, усмихната, бъбрива… Не беше нормално. Аз бях съсипан, а тя настояваше да ходим на кино, хванати за ръка, да се разхождаме по "Переда" със сладолед от "Регма"… Стана капризна, дори тиранична, а аз бях мек и отстъпчив баща, признавам. Обърнах се за помощ към сестра ми, тя беше по-твърда от мен и можеше да ѝ постави граници. Ребека не прие добре това, че сестра ми дойде да живее за известно време при нас, а после измисли онази клевета…
— Каква клевета?
— Казала на сестра ми, че я опипвам, подробности, които не искам да споделям, защото още ме разстройват. Сестра ми знаеше, че е невъзможно това да е вярно и се консултира с един колега от болница "Валдесиля". Той ни обясни, че психическото състояние на Ребека е тежко и след като я прегледа, ни посъветва да я дадем в болница. Това беше най-лошият момент в живота ми. Антипсихотичните лекарства, които ѝ предписаха, потискащи допамина и серотонина, я превърнаха в подобие на зомби. Беше непоносимо да я гледам такава, направо се съсипах.
Погледнахме го.
Повярвахме му.
Горкият човек.
— Тук имате всичко — изследванията, лечението, датите на приемане и изписване от болницата… Опитах се да го направя дискретно, за да не ѝ навредя, но тя изгуби три месеца от училище и не успя да навакса с материала. Не беше подготвена за изпитите за осми клас и бе принудена да повтори годината след лятото, когато ти се запозна с нас.
— Но бременността е била истинска — намесих се. — Излъга ни за нея.
— Да, признавам. Беше истинска и тя я криеше до края. Излъгах ви, защото този факт не водеше доникъде, смятахме, че е мъртва. И защото… не е лесно да признаеш, че четиринайсетгодишната ти дъщеря е забременяла. За какво да се ровим в това, какъв е смисълът?
— А бебето?
— Роди се мъртво, твърде недоразвито, а и това е нормално за едно четиринайсетгодишно тяло. Със сестра ми я заварихме да ражда в стаята си. Стана много бързо, беше съвсем мъничко създание, момче, и тя самата го роди веднага щом получи разкритие. Сестра ми изгори плода в един крематориум благодарение на връзките, които имаше в болницата. Не остана следа от него, макар че днес съжалявам. Трябваше да се обадя в полицията още същия ден, за да проведат разследване и да издирят бащата, но си помислих, че това ще навреди още повече на Ребека и ще я разстрои неимоверно. Не исках отново да постъпва в психиатрията. След няколко дни изчезна, винаги съм мислел, че е имала среща с бащата и че той е отишъл сам или с приятелите си, и че са я убили, за да не се разприказва. Възможно е тя да го е заплашила, че ще го издаде. Не знам.
— С приятелите си, казваш… — отбеляза Естибалис. — Имаш ли подозрения кой е бил бащата?
— Разбира се, че имам подозрения. Ребека е забременяла през юли 1992 г., през двайсетте и един дни, които прекара в лагера в Кантабрия. Единствените мъже, с които имаше контакт, бяха четиримата виторианци и аз. Кажи ми, инспекторе Аяла, кой от вас е биле нея?