Даде му бельото, дънките и една тениска, която не беше много в тон. "Няма значение — помисли си Унай, — искам час по-скоро да си тръгна оттук и да махна тези лейкопласти."
Заоблича се пред професора, който го гледаше втренчено, без особена дискретност. В този момент влезе Анабел, която също не се смути, защото вече бе видяла всичко, което имаше да се види.
— Оставям ви сами, не се бавете — каза Саул, преди да си тръгне, — трябва да вземете влака за Витория и нямаме много време.
Новоизпечените любовници останаха сами, двамата мълчаха, без да знаят какво да си кажат.
— За малко да съсипеш връзката ни — каза тя накрая.
— Моля? — попита Унай неразбиращо.
— За малко да умреш в бурното море, това го няма в стихотворението. Аз ще умра първа. А ти се хвърляш да спасяваш мъртва жена.
— Не беше мъртва — извика той гневно.
— Беше мъртва, изложи на опасност връзката ни за нищо.
"Достатъчно. Достатъчно за днес."
— Говориш като лунатичка! — избухна той. — Не мога да повярвам, че си толкова цинична. Едно момиче загина днес, а вие нищо не направихте, за да я спасите.
— Ти обаче направи, не можеше да се сдържиш, трябваше да се изявиш като герой.
— Не, трябваше да я спася. И точка по въпроса.
— Значи е това — прошепна тя в своя свят, винаги в своя свят. — Ти си точно това…
— Днес не ми е до криптограмите ти, Ана Белен — каза той, стана от леглото и се отправи към вратата.
Искаше да се махне от тази бяла стая, от този лагер, от тази миризма на подлост и цинизъм, която Анабел Ли винаги носеше залепена на подметките си.
— Не разбираш ли? Роден си, за да спасяваш живот, но не ти казвам да станеш спасител на плажа.
В действителност Унай точно това направи през остатъка от лятото, отиде в общината на Бернедо и го наеха за спасител на ледените басейни в градчето — намираха се откъм северната страна на планината, поради което водата трудно се стопляше и през някои лета в тях влизаха само смелчаги.
Години по-късно, когато Унай завърши университета и беше леко демотивиран от някои перспективи в службата, които не го вълнуваха, се случи двойното убийство при долмена.
И се вманиачи. В началото заради историческия профил на убийствата, когато вторите жертви се появиха в келтиберийското селище Ла Оя, близо до Лагуардия. После заради Тасио Ортис де Сарате, неговия кумир, а когато се опомни, полицейското разследване бе обсебило мислите, разговорите и сънищата му.
И си спомни думите на Анабел Ли:
"Роден си, за да спасяваш живот, носиш го в себе си, а за това трябва да имаш призвание. Повярвай ми, някои гаджета на майка ми бяха полицаи и живееха само за това. Останалото е второстепенно."
Унай се тревожеше за своя обсесивен профил.
Помисли си, че е по-добре да го насочи към някоя кауза, която да му позволи да спи нощем и да не се залута по други тъмни лабиринти, като този на Хота — на жадувания творческия дух. Или на Асиер — на парите. Или комплексът за малоценност на Лучо, който го принуждаваше да се състезава с всички и с всичко, започвайки от самия себе си.
Творчески дух, пари, его — никоя от тези каузи не го привличаше, никоя не го вълнуваше.
Поради тази причина и също поради едно семейно минало, което още кървеше, той избра — криминално разследване.
Когато се върнаха в двореца "Конде де Сан Диего" в Кабесон де ла Сал, атмосферата беше мрачна и нямаше място, нито настроение за прегръдки за сбогом.
Петимата виторианци — компанията на Унай и Анабел, сложиха раниците си в микробуса и Саул ги откара, мълчалив и напрегнат, до гарата.
Всъщност всички искаха да оставят час по-скоро двореца зад гърба си. Да забравят последните часове, последните седмици. Всеки от тях се закле повече никога да не се връща на това място, сякаш дворецът беше прокълнат и имаше вина за случилото се.
Унай имаше няколко секунди, за да се сбогува с Ребека, която погледна с ужас в очите превързаните ръце на момчето.
— Съжалявам за това, което ти се случи, Унай — каза тя с тъничкото си гласче.
— Вината не беше твоя — отвърна той и сви рамене. Жестът му причини болка, но той я прикри пред момичето.
— Да, разбира се, знам — каза тя и наведе глава.
— Хей, ти нали искаше да поговорим… — спомни си Унай.
— Не! — прекъсна го тя с лек вик. — Не се тревожи, не е нищо важно. Добре съм, всичко е наред. Няма нищо за разказване.
Унай не разбра добре защо е този пристъп на словоохотливост, но ѝ се усмихна, защото това се очакваше от него, и я целуна по двете бузи.
Тя се отдръпна, леко засрамена, а и баща ѝ я наблюдаваше внимателно от разстояние, макар да се преструваше на разсеян, докато разговаряше с Лучо и Асиер.