— И аз мисля така. Саул потвърди диагнозата за параноидно психотично разстройство. — Поех си въздух и се опитах да подредя думите. — Имала е комплекс на Електра, била е влюбена в Саул. Правела го е, за да привлече вниманието му.
— Да, това си личеше в лагера.
— Предположил си правилно — продължих, — измислила е блудството и кръвосмесителната връзка между баща си и леля си.
— По дяволите, какво извратено мозъче.
Кимнах потвърдително с глава, не харесвах изразите, които използваше Асиер, но в общи линии бях съгласен с него.
— И това какво значение има сега? Нали ми каза, че са убили момичето една година след това?
— Жива е и е възможно да ни потърси.
— Как така е жива?
— Ще те попитам нещо лично. Ти вече отрече да си бащата на детето на Ана Белен, но двамата с Ара чакате ли дете?
Не поисках да му кажа, че Хота е бащата на детето, което е чакала Анабел. Отчасти защото беше следствена тайна, отчасти защото колкото повече знаех аз и колкото по-малко знаеше той, толкова по-добре можех да направлявам стратегическата игра, в която се бяха превърнали разговорите ни.
— Не, доколкото знам. Вече ти разказах за намеренията, които имам относно мимолетния ми брак, когато ти най-после приключиш с разследването и ще мога да взема милионите, без да се нахвърлите върху мен и да ме тикнете зад решетките. Вече сте го правили, Тасио прекара двайсет години в затвора заради некадърността ви.
Стиснах зъби, сега не беше моментът да го пратя по дяволите… още не.
— По-добре отговори на въпроса ми, Асиер, не искам да се караме. Сигурен ли си, че… няма да ставаш баща?
— Сигурен съм, Унай. Освен ако Ара е забременяла и го е скрила от мен.
— Някоя друга?
— Изключено. Това е Витория, Унай… И не отговори на въпроса ми, как така Ребека е жива?
— Имаме показанията на балдъзата на Саул и леля на Ребека. Според нея Ребека не е мъртва. — Поех си дъх. Твърде много фрази една след друга. — Смятаме, че е жива и тя е убила Анабел и Хота. Да си се запознал напоследък с някоя жена, която може да е тя? Трийсет и осем годишна, добро образование, беше брюнетка, макар че може да изглежда съвсем различно.
— Жена ми — отвърна той и гласът му прозвуча като свистене на камшик, защото внезапно целият се напрегна.
— Арасели? Как така да е тя?
— Жена ми — повтори тихо. — Арасели е тук, бъди дискретен, ако обичаш. Тя не трябва да знае нищо за това.
Чак тогава разбрах. Арасели беше на няколко метра от нас, на прага на салона. От колко време стоеше там и какво бе чула?
Двамата станахме, когато тя се приближи, като двама хлапаци, заварени с жаба в ръце.
— Ти какво правиш тук? — попита я Асиер, преди да я целуне леко по устата.
Арасели скръсти ръце, все повече ми заприличваше на Анабел Ли с тази нова прическа. Дали Асиер го бе забелязал?
— Не може ли да дойда да видя мъжа си?
— Днес не беше ли в… Доности?
— Билбао. Бях в Билбао. Приключих с часовете и си казах: "Защо да не изненадам мъжа си", и дойдох в ресторанта, в който идваш всеки вторник, та дано поне веднъж се засечем. Зле ли постъпих? Здравей, Унай — каза и ме целуна по бузите, долових уханието на парфюма ѝ, миришеше на цветя. — Извинявай, че не те поздравих. Обяснявах на мъжа си защо съм дошла.
— Здравей, Ара — казах лаконично аз, не исках да се намесвам повече от необходимото.
— Всичко наред ли е? — попита. — Случило ли се е нещо? Изглеждате доста умърлушени.
— Всичко е наред — излъгах безочливо. — Домъчня ми за малко нормалност в компанията, това е всичко.
— Разбирам. Аз също, всички сме много странни. Няма начин да се съберем отново. Макар че е нормално след толкова погребения… Имаме най-висок показател на смъртност от всички компании в града. Първо Мартина, после Хота…
— Това виц ли трябваше да бъде? — прекъсна я мъжът ѝ.
— Добре, забрави. Няма начин да ти повдигна духа.
— Тръгвам си, семейство — побързах да кажа.
За щастие, в този момент иззвъня новият ми мобилен телефон и аз се оттеглих дискретно, след като се сбогувах с извинително изражение и излязох на улицата, преди да приема обаждането на Естибалис.
— Унай, говорих с Алба за Милан Мартинес и според досието е родена в Сантандер. Странно, нали? Никога не ни го е споменавала и винаги избягваше да идва с нас на разследванията, които проведохме в Кантабрия.
— Не е достатъчно, за да я заподозрем — казах. — Какво ти се върти в главата, Ести? Познавам те.
— Някой е хакнал стария ти мобилен телефон и ти го смени с нов, но… само го казвам, за да си имаш едно наум; ами ако Ребека контролира разследването и по новия ти мобилен телефон?