Седмината оцелели — съдебният лекар, доктор Гевара, Мугуруса, двамата криминалисти, Естибалис и аз — седнахме до най-защитената стена на параклиса, притиснати един до друг, за да не губим телесна топлина, и зачакахме смъртоносната буря да се успокои и да се върне в ада, откъдето бе дошла.
Опитах се да не гледам към торбата с тялото на Анабел Ли, което беше поставено в най-студената част на параклиса, до вратата. Кой можеше да предположи, че това ще е последната нощ, която ще прекарам с нея? Но с Анабел всичко беше така — обгръщаше я зловоние на смърт и на разрушение. Никога не си я бях представял като майка, като създателка на живот.
Не знам защо.
Тя казваше, че предпочита да живее в измисления свят на комиксите си, защото в реалния свят рушеше всичко. Да кажем, че творчеството поглъщаше вниманието ѝ и задържаше разрушителната сила в нея. Служеше за преграда. Все пак съзнаваше това. Само че никога не се извини за вредата, която ни нанесе.
Нощта напредваше, а с нея и влагата, която се просмукваше в дрехите и косата ми, залепваше по лицето ми, врата, ръцете. Кожата на всички открити части на тялото търпеше пораженията, които неминуемо нанася прекарването на нощта на 1200 м надморска височина през един доста суров ноември. Зърната на градушката отвън не помагаха, бяхме като в хладилна камера.
Не знам защо се загрижих толкова за ледените крака на Естибалис, разтърках ги, пъхнах ги в пухеното си яке, тя се притисна към мен във фетална поза. Слетите ни тела приличаха на огромна бременност.
"А главата?" — помислих си с тревога.
Знаех, че новородените губят топлина през главата, затова са сините и розовите шапчици по снимките във фейсбук. Покрих доколкото можах уморената глава на партньорката ми, която се сгуши послушно и почти апатично заради топлинния шок в пухеното гнездо, което създадох за нея.
"Ти не. Ти не. Да не си посмяла да умреш, защото ще ми липсваш много и няма да ти го простя."
И я целувах по челото и бузите с надеждата, че устните ми ще стоплят премръзналата кожа, осеяна с лунички.
"Трябва да ме спасяваш отново и отново, ти си тази, която залавя лошите" — исках да ѝ кажа.
И осъзнах, че е вярно, че най-после признавам истината пред себе си. Естибалис беше моят телохранител, въпреки че външният ѝ вид сочеше точно обратното. Беше моята стена, моята ограда, ровът около крепостта. Беше моята закрилница. Когато стоеше близо до мен, имах чувството, че някаква природна сила ме пази. И това откритие онази нощ ме накара да очертая някои приоритети.
"Ако ме помолиш за помощ, ще те подкрепя. Да върви по дяволите афазията на Брока. Да вървят по дяволите обърканите ми отношения с Алба. Извикаш ли ме, ще дойда. И точка. Ще се възстановя, ненапразно съм внук на дядо си."
Само че името на Алба ми напомни за разговора, който бяхме провели на обяд, след честването, когато дойде на улица "Ла Соледад" и ме помоли да я заведа в апартамента си, защото имала да ми каже нещо важно. Евфемизъм, който всъщност означаваше: "Днес животът ти ще се промени, каквото и да решиш."
"А сега ще ми кажеш ли защо си дошла?" — бях ѝ написал на мобилния, когато се качихме на третия етаж и седнахме на дивана в хола ми.
Предполагам, че съм я гледал с блясък на надежда в очите, но също виждах, че лицето ѝ не се поддава на усмивките ми и знаех, че нещо не е наред. Тя свали бялото си пухено яке и го окачи на закачалката в антрето. Носеше широк вълнен пуловер, който я пазеше от студената есен във Витория.
— Върнах се на работа преди месец, още съм ти началник, въпреки че си в болнични.
"Знам, повярвай ми!
— Имах доста притеснителен разговор с невроложката ти.
Стиснах зъби, не ми харесваше посоката, която поемаше тази… среща?
— Простреляха те преди три месеца, а още не си отишъл в кабинета ѝ, нито си я помолил да те изпрати на логопед. Доктор Алдекоа е сериозно загрижена, Унай. Казва, че колкото повече време минава, толкова по-трудно ще бъде да говориш отново нормално. Невронната пластичност има граници и перспективите ти са били относително добри през август, но с всеки изминал месец, през който не работиш над тази зона на мозъка…
"Да, вече го каза" — спрях я аз с ръка.
В началото ходех на прегледите на доктор Диана Алдекоа с религиозна жар. Невроложката ми беше жизнена брюнетка с много раздалечени очи, по-близко до слепоочията, отколкото до носа, и имаше малка глава, обградена от спираловидни къдрици, подобни на телефонни кабели. Беше много добър специалист, енергична, и говореше толкова бързо, че в първите седмици ми беше трудно да следя нишката на мисълта ѝ. Притискаше ме. Притискаше ме много и накрая започнах да пропускам консултациите. Не бях готов.