— Питаш ме… да не би Ребека да е Милан? Да отидем да говорим още сега с нея и да изясним всичко — казах, опитвайки се да внеса малко здрав разум.
Само че не преставах да мисля за фразата, която приятелят ми Асиер бе подхвърлил: "Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува."
Ако Ребека беше жива, можеше да бъде която и да е. Включително… Милан?
— Къде си, Унай? Аз отивам към Кулата на семейство Анда[67]. Според Алба това е домашният адрес на Милан Мартинес.
— Аз съм точно отсреща, тъкмо излизам от "Порталон". Чакам те.
И малко по-късно се срещнахме под портала на внушителната средновековна сграда на площад "Бурулерия".
Естибалис извади мобилния си телефон и набра номера на Милан.
— С инспектор Аяла бяхме в "Порталон" и си казахме: хайде да посетим Милан, която ми каза, че е наела апартамент в Кулата на семейство Анда.
— Никога не съм ви казвала къде живея, инспекторе — чух грубоватия глас на Милан.
— Така ли? Значи е бил Пеня.
— Не вярвам да е Пеня — прекъсна я тя.
— Работата е, че сме на входа и сме любопитни, защото не сме имали познат, който да живее в най-старата жилищна сграда във Витория. Може ли да я видим? Ще звънна по домофона, ще ни отвориш ли?
Милан се забави няколко секунди, които ни се сториха цяла вечност, докато ни отвори портала.
Когато стигнахме до вратата ѝ на последния етаж, чухме шумове — някой вътре се суетеше и подреждаше жилището.
Естибалис предпазливо натисна звънеца на стълбищната площадка.
Милан ни отвори вратата по хавлия, с мокра коса и без нищо отдолу и едва тогава разбрах причината за онова глождещо усещане за нещо познато винаги когато я видех, както и опасенията на дядо — Милан не беше Ребека, не можеше да е тя, защото Милан беше копие на Мариан Мартинес, студентката по история, която не успях да спася преди двайсет и четири години.
54
Кулата на семейство АНДА
10 януари 2017 г., вторник
Отстъпих инстинктивно крачка назад, видът на Милан с мокра коса ми напомни последната картина, която помнех от Мариан в ръцете ми, при Скалата с портата.
— Мариан? Ти ли си, Мариан?
Милан онемя при въпроса ми. Естибалис не разбра нищо.
— Коя е Мариан? — попита във въздуха.
— Не съм Мариан — заяви Милан, застанала колебливо с ръка на рамката на вратата. Щеше ли да я затвори под носа ни?
— Същата си като Мариан, сега си давам сметка — настоях. — По-възрастна от нея, но…
— Не съм Мариан.
— Може ли да го обсъдим на спокойствие в хола ти, Милан? — намеси се Естибалис, вече стъпила с единия крак в коридора.
— Разбира се, не очаквах посещението ви, инспектори. Извинете за безпорядъка — прошепна и пристегна силно колана на хавлията.
Тръгнахме по коридора на вековната къща, но когато минахме край една от стаите, двамата с Естибалис се вкаменихме.
Стената на неуютното помещение, което беше обикновен кабинет с лаптоп в средата, бе покрита със снимки и с розови, зелени и оранжеви листчета. Розовите за снимките на Саул Товар. С десетки. Снимки на Саул Товар от детството, от юношеството, от дните в лагера, както и от лекциите, които бе изнасял по време на двайсетте години, през които бях изгубил следите му. Тя обаче не, ако се съдеше по тази странна стена на чудесата.
Зелените листчета бяха за Асиер, Лучо, Хота и мен самия. Беше следяла вечери на компанията, качени в социалните мрежи, и всичките ми появи в пресата по време на случая с двойното убийство при долмена. Снимки, които смятах за лични, красяха кабинета ѝ.
Оранжевите листчета отразяваха времевата линия на живота и смъртта на Анабел Ли. Проследяваха кариерата ѝ още от момента, в който бе започнала да публикува комиксите си преди двайсет години. Представяния, подписване на екземпляри, снимки с читатели. Имаше много повече нагледни материали от тези, с които ние разполагахме.
Приближих се до стената и отлепих една снимка, която беше копие на онази, която пазех на тавана във Виляверде. На нея бяхме всички — по-млади, по-безгрижни, в неведение за това, което щеше да ни се случи само няколко дни по-късно…
— Милан, това трябва да ни го обясниш — казах и се обърнах към нея със снимката в ръка. — Или по-добре Мариан?
— Някой ще ми обясни ли коя е Мариан? — изръмжа Естибалис.
— Беше.
— Коя е била? — настоя колежката ми.
— Беше по-голямата ми сестра. Умря — или са я убили — в кантабрийския лагер през деветдесет и втора.
Тогава ми стана ясно — външността, която ми напомняше на някого, чертите, които вече бях виждал преди. Близко разположени очи, телосложение на спартанка, пригодено за битка.
67
Една от най-старите сгради във Витория, датираща от XV в., която е била част от защитната система на града и в която е живяло благородното семейство Анда със задачата да отбранява северния вход в града; понастоящем в нея има частни жилища.