— Искам да бъда част от живота ѝ. И да ѝ дам това, което отказахме на баща ѝ, Нанчо.
— Не използвай дъщеря ми, за да решиш неизплатените си дългове.
— Докажи, че е твоя дъщеря, тогава няма да имам никакво право да предявявам каквито и да е искания.
— Знаеш, че Алба не желае да направи теста. Ще ми се да го направи, повярвай ми. Искам обаче аз да я отгледам и не ме интересува кой е биологичният баща.
— Само че аз искам да знам кой е биологичният баща, защото ако бяхте сигурни, нямаше да водим този абстрактен спор. Ще бъда ясен — искам да е една Ортис де Сарате и да носи с гордост фамилията ни.
— Дори ти не си такъв, а и не знам какво лошо има в нашата фамилия.
— Не ме предизвиквай, Кракен, защото мога да ти навредя много. Още не съм завършил сценария — отвърна и беше отново онзи корав затворник, с когото се срещнах в затвора.
— Не ме заплашвай — предупредих го. — Оставих хакера ти да се меси в живота ми и да ме шпионира, не съм ви издал, нито съм ви спрял… и сега искаш да ме изпързаляш? Какво разбираш ти от лоялност? Би трябвало да се учиш от МатуСалем.
— Не и когато става дума за моята кръв.
Едно си баба знае, едно си бае.
— Няма да ти напомням как си се отнесъл с Нанчо, твоята кръв, когато се е обърнал към вас.
— Именно затова — отвърна.
Бяхме зациклили като развалена плоча, но така става, когато човек е разстроен. Поех си дълбоко въздух, но това никога не ми помагаше, не и когато се чувствах съкрушен, както в онзи петък тринайсети.
Трябваше да опитам нова стратегия, да го накарам да размисли не заради мен и заради злощастията, които можеше да причини в живота ми, а заради огромната власт, която му бях предоставил, за да съсипе живота на Алба и на детето ѝ.
— Тасио — възпрях го, — ти преживя нещастието да бъдеш отхвърлен от цяла Витория…
— Преживял? Още го преживявам, в сегашно време. Защо, мислиш, съм посред зима на двайсет и четири градуса в Калифорния?
— И искаш племенницата ти да преживее същото? Не е ли по-добре хората да я смятат за дъщеря на герой?
— Много хитро, Кракен. Много хитро. Но номерата ти на профайлър не минават пред мен. Няма да се откажа. С Игнасио ще присъстваме в живота на това момиче. И ти няма да можеш да го предотвратиш.
— Майната ти! — извиках му и изгубих напълно търпение. — Исках семейство, а ти ме лиши от него!
И когато го произнесох на глас, сякаш върху мен падна леден блок. Защото осъзнах, че скъсването с Алба е окончателно и че глупавата ми постъпка бе взривила всяка възможност някой ден тя, дъщеря ѝ и аз да сме семейство.
56
Сантиляна дел Map
14 януари 2017 г., събота
Не можах да заспя, а когато не мога да заспя, си блъскам главата над едно и също. Не исках болезнената мисъл, че съм изгубил Алба, да ме обсеби напълно. Познавах се и знаех докъде стигат силите ми, така че смених една фикс идея с друга — Ребека "Коя си сега, Ребека?"
"Коя си сега…"
Върнах се в началото, там, където започна всичко — Сантиляна дел Map, селото на семейство Товар.
Включих новия мобилен телефон, благонадеждния. Обадих ѝ се рано сутринта в събота. Знаех, че е ранобудна като мен.
— Инспектор Аяла, нещо ново? — попита тя предпазливо. Гласът ѝ звучеше изненадано.
— Не ти се обаждам, за да те притискам. Имам ти доверие, Милан. Нуждая се от вълшебните ти умения.
— Каквото кажете, шефе — отвърна тя с облекчение.
Казах ѝ от какво се нуждая. За нея беше просто — да открие всичките домашни адреси, на които живее студент от Кантабрийския университет.
Не исках да развалям съботата на Естибалис. Исках да напредна в разследването и може би Алба беше права — имах повече късмет, когато бях сам. Имах нужда да бъда сам, напълно сам. Така ми вървеше повече, поне не съсипвах живота на хора, на които държах много.
Качих се в колата и пристигнах в Сантиляна дел Map два часа и половина след обаждането на Милан.
Намерих момчето с разноцветните очи на адреса, който ми даде колежката — магазинче в покрития вход на една къща, където единственият продукт, който предлагаха, беше чаша мляко и парче собао.
Изчаках с търпението на бракониер да обслужи малката опашка от туристи.
Когато вдигна поглед с чаша мляко в ръка, подскочи и се опита да побегне към задната стаичка, нагоре по стълбата.
— Не го прави — казах му много сериозно, като стиснах хилавата му ръка.
— Не искам да ме виждат с теб.
— Тогава да не беше правил онзи маратон във факултета, умнико. Нима смяташе, че ще се откажем да те разпитаме, като избягаш?
— Не, предполагам, че не… Какво искаш? — попита, като не преставаше да гледа неспокойно навън.