След няколко дни си махна бинтовете и животът възвърна обичайния си ритъм по-бързо, отколкото Унай очакваше.
След първото плахо обаждане на Хота последваха тези на Лучо и Асиер. Всички избягваха да говорят за случилото се през последния ден на лагера, беше своеобразен обет за мълчание, който щяха да спазват цял живот. Предстоеше една знаменателна дата — петък беше навечерието на празника на св. Яков, Денят на ризата[71], и в онзи ден си обещаха да взривят Витория и целия Стар град, и всички бъркотии и лоши спомени, и…
Всичко, искаха да взривят всичко.
В малкия му бележник имаше една страница, която Унай не погледна през онази седмица. Беше първата, с буквата А, на която Анабел Ли бе написала с готическия си почерк един телефонен номер и едно "обади ми се", на което той се колебаеше дали да се подчини, или да отмине без внимание.
Сърдеше ѝ се заради безразличието, с което прие смъртта на Мариан. Унай усещаше, че с Анабел нищо няма да бъде безоблачно.
В петък на обяд дядо му съобщи за обаждането:
— Едно момиче иска да говори с теб — осведоми го лаконично, докато Унай разтоварваше житото в склада.
Момчето изкачи стъпалата три по три и се хвърли към апарата.
— Ало? — попита и се прокашля.
— Не ми се обади.
— Не, не ти се обадих.
— Утре, събота, в полунощ. Потърси ме в "Ел Рохо". — И затвори телефона.
В онази петъчна вечер в осем компанията се бе събрала, все едно че нищо не се бе случило, и приятелството им продължи такова, каквото си го спомняха преди лагера в Кантабрия. Държаха се с известно облекчение или може би с престорено безразличие.
В събота, вече облечени с ризи, прекараха деня по улиците, обядваха сандвич с омлет в "Депортиво Алавес", а вечерта похапнаха пинчо в четири заведения на улица " Дато".
Когато мръкна, тръгнаха към "Куеста де Сан Висенте" и продължиха по "Кучи" и "Пинто".
Четиримата се бяха разпръснали. Унай беше с младежите от Виляверде, Хота — с момчетата от хора, Асиер — с баскетболния отбор… онази вечер цяла Витория се бе стекла в Стария град.
Стана полунощ, а Унай още беше в края на "Кучи". Раздели се с Хота, каза му: "Среща след два часа в "Окендо", видях един познат", и излезе от препълнения полутъмен бар с намерение да тръгне нагоре по улицата в обратна посока на реката от блузи и нески, която се стичаше надолу.
Изгуби такето си по пътя, беше марка "Елосеги". Дядо му го бе заел, защото вече не го носеше, но само за един ден.
Спря се, за да го търси, и го намери на земята, до портала на Къщата с връвта.
Нахлупи го на главата си и най-после влезе в "Червеното", което беше претъпкано.
Бе пристигнал с четвърт час закъснение на срещата си с Анабел, потърси я на барплота, потърси я сред хората, които танцуваха под звуците на "Черното цвете" на "Радио Футура", и припяваха в хор "В края на Ла Рамбла", удряйки по металните кегове с бира, потърси я до прозореца с червена рамка, но там нямаше и следа от неговото… гадже?
Разочарован, Унай сметна, че срещата му се е провалила и реши да се върне в "Окендо" при приятелите си.
"Утре ще ѝ се обадиш и ще ѝ се извиниш, и ще си определиш нормална среща с нея" — каза си.
Тогава му се стори, че зърна дългата ѝ коса при тоалетните и реши да я последва.
Забави се, докато си проби път през тълпата и стигна до вратата на тоалетните. Когато влезе, си даде сметка, че вътре има още един човек. Още един човек освен този, когото познаваше.
Защото Анабел, облечена с неска, бе седнала върху умивалника с вдигната пола и смъкнати до глезените бели гащи. Пред нея мъж с риза, с гръб към него, се движеше ритмично със свлечени до цървулите панталони.
Унай веднага разпозна косата под такето на своя… приятел? Лучо.
Този път… третия път, когато Унай заварваше Анабел в такива отношения с негови приятели, дори не се извини като първите два пъти. Погледна Ана Белен Лианьо в очите и произнесе последните си думи:
— С теб няма да си проговорим отново, докато сме живи — каза и преди да си тръгне, видя, че Лучо прекъсна танца си и се обърна, може би изненадан, а може би не, и го поздрави, повдигайки такето си.
После дебелото момче продължи със заниманието си.
Забрави, забрави за всичко. В дните след празника на св. Яков Унай избяга във Виляверде и се уедини там.
Използва за извинение работата си като спасител на басейните на Бернедо и прекара първия уикенд на август, като помагаше на дядо си да балира и учеше Херман да кара трактора седнал на коленете му. Момчето беше много гальовно и леко притеснено от няколкоседмичното отсъствие на батко си — неговия герой, — за да не би отново да замине и да не се върне никога повече като родителите му.
71
Денят на ризата е традиционен празник за Витория, столица на баската провинция Алава. Групи младежи, облечени в широки традиционни ризи, служили едно време като работни престилки, организират различни състезания и забавни игри в центъра на града. Всеки участник в тези групи, дружинки или отбори се нарича Риза, а всяка дружинка има своя униформа: различни по цвят ризи и шалчета на врата.