Унай не искаше да се връща във Витория до края на лятото, но отиде в последния ден на празника на Бялата дева, 9 август, защото Асиер и Хота настояха, а и той не желаеше историята с Ана Белен да влоши чак толкова отношенията в компанията.
Във всеки случай Унай скъса страницата с буквата А в бележника си и дълги години — до момента, в който ги прехвърли в контактите си в мобилния телефон — той започваше с буквата Б, като имената Антонио и Агире ги поставяше при други букви.
На 9 август, след като се сбогуваха със Селедон[72] на площада на Бялата дева, зачакаха Лучо в края на "Ерерия", при чешмата с патиците, за да се приберат по домовете си.
Лучо най-после дойде с леко закъснение и леко възбуден.
Унай не го видя, или поне не видя юмрука, който се заби в дясната му буза.
— С теб ли е? Отново ли е с теб? — извика му Лучо. — Каза ми, че излиза с друг и че го познавам, това ти ли си?
Зашеметен от удара, който му дойде изневиделица, Унай изгуби равновесие и падна на земята.
— Ти си луд, човече. Да не мислиш, че ще се върна при нея? — каза той с ръка на бузата. Болеше го челюстта, много го болеше.
— Не ми отговори.
— Напротив, отговорих ти.
Унай трепереше от гняв, но не се изправи. Лучо беше дебел, но и много избухлив, освен това беше надрусан и не се контролираше. Остави го да го изрита два пъти в корема. Заболя го много повече, отколкото очакваше. Унай стисна юмруци и бавно се изправи.
— Върви си, Лучо — каза му. — Махай се веднага.
За изненада на тримата приятели Лучо се разплака.
— Не разбираш, наричаше се Анабел Ли заради мен! Бяхме гаджета от малки, от детската градина! — извика му.
— Но ти ходеше в онази на "Сан Матео"… — отвърна Унай, без още да разбира. — Тя беше в детската градина на "Ла Сенда", с мен.
Тогава се намеси Хота:
— Били сте в една детска градина с Анабел?
— Да… е, поне така си спомням — изхлипа Лучо леко объркан.
— Не искам да ви обиждам, но нашата любов беше по-силна от… — започна Хота.
— Спести си обясненията — прекъсна го Унай. — На мен ми каза същото.
— Мамка му — намеси се Лучо с все още стиснати юмруци, — пробута ми историята за детската градина, че сме гаджета от малки, че аз съм първият и единственият…
— По дяволите, на мен ми каза същото — призна Хота унило, — че сме ходели заедно в детската градина в "Десампарадас"… и че си сменила името заради мен и заради една рисунка, която ми подарила в последния ден, когато животът и възрастните ни разделили…
— Гадост — каза лаконично Асиер, потвърждавайки четвъртата версия на същата история.
Това беше прекалено за Лучо и очакванията му. Още се нуждаеше от виновник.
Така че отново удари Унай по същата буза, дясната, като този път я разцепи и тя започна да кърви.
— Ти си бил, винаги си бил ти! — изкрещя той на Унай. — От четиримата ти беше специалният за нея, нали? Останалото е било игра.
— Асиер, отведи го — помоли го Унай, треперейки целият. — Трябва да го отведеш веднага.
Асиер разбра тутакси и поведе приятеля си отново към "Ерерия".
— Ела, аз черпя, последното е от мен — обеща му той.
И може би заради това необичайно предложение Лучо склони да тръгне и двамата се отдалечиха от опасността, която в момента представляваше Унай.
Хота остана там, също изкушен да изпие едно последно качи[73] бира или каквото и да е друго. Но окаяното състояние на приятеля му надделя над жаждата за забрава през онази нощ.
Приближи се до него, постави огромната ръка на Унай на рамото си и го доближи до чешмата.
— Защо го направи, Унай? Защо се отказа да му го върнеш? — попита го Хота.
Унай пъхна глава под чешмата с патиците, за да измие кръвта и да смали подутината, която вече деформираше бузата му.
"Защото щях да го убия — премълча. — И не за пръв път някой щеше да умре по моя вина!"
58
Къклицата
15 януари 2017 г., неделя
Нужни ми бяха много години, за да разбера причините, поради които Анабел Ли бе искала да я видим при всяко съвкупление с всеки от нас. Веднъж ми каза, че са я наричали Къклицата.
И точно това се бе оказала за четиримата. Плевел, който оставихме да избуи сред усмихнатата ни доверчивост. Краят на невинността ни. Сбогуването с всяка следа от детството.
Анабел беше нещо повече от личност, беше като един от символичните образи в комиксите си — грохналата старица, която е приела образа на девица и в действителност е Смъртта, брадатият старец, зад когото се крие Менторът, пътуващият пощальон, който замества Херолда, младият новобранец, който изпълнява безусловно заповеди и въплъщава Воина.
72
Популярен персонаж от традициите във Витория — кукла, която се спуска от небето с отворен чадър и слага началото на тържествата по повод патронния празник на града, Деня на Бялата дева, 5 август, и на 9 август се изкачва на кулата Сан Мигел, с което слага край на празненствата.