"Дошла си заради това" — написах на дисплея.
— Донякъде. Но не само. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че ще платя цена и не съм сигурна, че след няколко минути отношенията ни, каквито и да са те, отново ще бъдат същите.
"За какво говориш сега, по дяволите?" — написах разтревожено.
Алба се изправи и застана пред мен. Изчака мълчаливо да я огледам и да кажа нещо, но аз бях доста объркан и предпочетох тя да води разговора.
— Не забеляза ли? — попита, сякаш беше очевидно.
Погледнах я учудено, не разбирах нищо. Нищичко.
Вдигна пуловера си и ми показа корема си. Гладка снежнобяла кожа, която аз все още желаех.
— Бременна съм от август, от празника на Бялата дева.
Неволно се усмихнах.
Широко.
Само че усмивката ми продължи само няколко секунди, които ми бяха необходими, за да забележа сериозното ѝ изражение.
"Какво? Какво има? Знам, че не е начин за начало на една връзка, но…"
Прекъсна потока от несвързани думи, които пишех, вероятно за да ми спести смущението, което щях да изпитам.
— В момента ми е невъзможно да знам дали детето, което чакам, е твое, или на Нанчо.
Нанчо. Разбира се. Винаги Нанчо. Вездесъщият Нанчо.
— Няколко дни по-рано спах с него, без желание, без да преставам да мисля за теб, като част от мълчалива рутина, която не успях да отхвърля. С отвращение, защото това не беше ти. Но след случилото се между нас на осми вече не можех да го правя с него. Все едно да ти изневеря. Исках да го знаеш, винаги съм ти била вярна. Само че през онази седмица забременях и бебето вече е на…
"Четиринайсет седмици" — пресметнах, забил поглед в дъските на пода. Главата ме болеше, адски ме болеше. Костта около белега от куршума започна да ме наболява, също когато наближаваше буря във Виляверде.
— Четиринайсет седмици — заключи тя.
"Бебето добре ли е? Каза ми, че първото ти дете е страдало от рядка болест" — успях да напиша. И не знам защо първата ми реакция беше именно тази тревога.
"Трябва да е добре, не можеш да го преживееш отново."
— Остеогенезис имперфекта от втори тип. Още не знам. Могат да я установят с ултразвук след четиринайсетата или може би след шестнайсетата седмица. Под наблюдение съм, защото бременността е рискова. Донякъде заради случая с първото ми дете, както и заради възрастта ми. Стара родилка, както казва лекарят ми. Унай, не можех да го скрия от теб, но не ти го казвам, за да поемеш грижата за детето ми.
"Може и да е моеГ
Тя отново седна до мен на дивана, загледа се в ръката ми, но не посмя да я хване.
— Дано. Дано да е твое. Когато научих, че съм бременна, бях в шок няколко седмици. Опитвах се да възприема факта, че Нанчо е убил двайсет и един души, че се е оженил за мен, за да има достъп до разследването, че съм живяла със завършен психопат, както би казал ти. Реших да започна от нулата, да превъзмогна този период. Майка ми ме взе от болницата, когато бях там под наблюдение заради рохипнола и ужилванията от пчели, и ме отведе отново в Лагуардия. Помолих я да се погрижи за апартамента, в който живях с Нанчо във Витория. Дари всичките му дрехи, моите също. Мебелите и декоративните предмети отидоха на битпазара. Даде жилището под наем. Не исках да облека нищо, което той бе докосвал. Смених си мобилния, изхвърлих всичките снимки от онези години. Сега е своеобразна черна дупка от спомени. Когато се появи някой спомен, го блокирам. Това е начинът ми да му отмъстя за манипулацията — със забрава.
"Но може да носиш неговото дете" — написах и пръстите ми потрепераха от зле сдържан гняв, когато написах последните три думи.
"Проклет да си, Нанчо. Проклет да си, че ми причиняваш това. Най-гадното ти престъпление, последното ти дело. Да съсипеш бъдещето ни с Алба!"
Изправих се, студ пронизваше костите ми. Опрях чело на влажното стъкло на прозореца. На половин сантиметър от мен, отвън, Витория оплакваше нещо. А аз усещах единствено студ.
— Ти спаси живота на детето ми. Редно е да го знаеш — каза Алба зад гърба ми.
"Какво искаш да кажеш?" — попитах я с жест.
— Спомняш ли си, когато ми се обади от Сан Тирсо?
"Спомням си" — кимнах утвърдително.
— Бях у дома, в Лагуардия, и гледах планината, откъдето ти ми се обаждаше. Онази седмица бях си записала час в една клиника в Бургос, нуждаех се от уединение и анонимност и не исках да е във Витория или Логроньо.
Заболя ме само при мисълта, че може да го изгубя. Не знаех дали детето е мое, но някаква парлива течност потече по вените ми и стигна до върховете на пръстите ми, които неволно се свиха около рамката на прозореца.