— По-добре остани отвън, Саул. Остави ме да си върша работата.
Застана пред мен едновременно ужасен и непоколебим. Измервахме се с поглед в продължение на няколко секунди, после се предаде, отдръпна се и ме пусна да вляза.
Инспектор Ланеро остана на вратата, за да следи Саул да не направи някое странно движение. Аз се качих на горния етаж, където предположих, че са спалните. Сложих си латексовите ръкавици, които винаги носех в колата.
Нуждаех се от нещо, принадлежало на Химена.
Открих стаята ѝ до тази на Саул, стена до стена.
Беше декорирана с доста инфантилни мотиви, плюшени играчки и подобни неща. Леглото беше оправено, бюрото — подредено, усмихваше ми се от няколко снимки от стената, едната бе от деня на дипломирането, на която беше с тога и шапка с пискюл. Баща ѝ я прегръщаше изотзад, бяха усмихнати и лъчезарни.
Отворих гардероба, беше празен. Саул се бе отървал от всичките дрехи на дъщеря си.
Леко отчаян, затърсих нещо, което да ми свърши работа.
"Хайде, това не може да свърши така. Химена, все трябва да си оставила някаква следа в този свят" — помолих се аз все по-неспокоен, надявайки се някой някъде в небето да ме чуе.
И ме чу.
Тъкмо когато се готвех да се обърна и да изляза от стаята, забелязах една вещ, която се бе изплъзнала от прочистването на Саул — в дъното на високите рафтове на гардероба стоеше, увита в найлонов плик, шапката с пискюл на Химена.
Взех я с преклонението, с което се взима дар, принесен на боговете, и внимателно я извадих от найлона. И вътре в шапката открих два косъма, захванати в шевовете, един от тях с луковица. Този косъм ми вдъхна надеждата, от която се нуждаех, за да доразвия теорията си.
Поставих картонче на находката съгласно процедурата за съхранение на доказателство и слязох по стълбата с найлоновия плик с шапката.
Саул се опря на една от колоните на терасата, когато ме видя да минавам с трофея си, мисля, че за миг изгуби равновесие, макар че след това се съвзе и придаде на лицето си обичайното спокойно изражение.
— Тръгвате ли си? — попита, или по-скоро се помоли.
— Това е за теб, Саул. Надявам се, че ще дойдеш и ще позволиш да ти вземат проба за ДНК.
Саул разгъна листовете с леко треперещите си ръце и прочете:
С настоящето ви уведомяваме, че трябва да се явите в университетската болница "Маркиз де Валдесиля", за да ви бъдат взети три проби със сух дакронов тампон от слюнката в устната кухина, които ще бъдат предадени впоследствие на Съдебната полиция в Сантандер от упълномощен лекар.
Адамовата ябълка на Саул се повдигна и спадна три пъти, преди да кимне утвърдително.
— Вървете си, моля ви — прошепна уморено.
И всички напуснахме къщата със сериозно изражение.
— Какво мислите, инспектор Ланеро?
— Че има опасност да избяга. Ще поискаме от съдията разрешение да наблюдаваме къщата, нямам му доверие.
— Напълно съм съгласен. Погрижете се. Аз се връщам във Витория, да видим какво ще ни кажат от лабораторията.
Сега оставаше само да убедя Голдън.
62
Река Садора
16 януари 2017 г., понеделник
Пристигнах във Витория следобед, бях си уговорил среща с доктор Гевара и ѝ връчих генетичния материал, но имах нужда от още нещо и само Голдън можеше да ми го подсигури, макар да се съмнявах дали ще успея да се свържа с нея.
Отправих се бързо към апартамента си и поставих две парчета черни ленти от изолирбанд във формата на кръст на стъклото на балкона.
Не можех да направя нищо повече, така че зачаках.
Чаках…
И чаках.
На всеки два часа слизах до портала и проверявах пощенската кутия. Нямаше нищо. Знаех, че е твърде рано, че може да минат няколко дни, докато свръзката ѝ мине през площада на Бялата дева и ѝ съобщи за зова ми за помощ.
Почти не спах същата нощ. Направих вокалните си упражнения, повторих цели абзаци на глас. Всичко, само и само да занимавам ума си и да не мисля нито за Алба, нито за Ребека.
На следващата сутрин ми се обади Ести. Казах ѝ, че продължавам да чакам, не ме помоли да отида в "Лакуа", така че не мръднах цял ден от къщи.
Топлата ми бърлога успокояваше нервите ми, опънати от чакането. Имах също нужда от уединение, за да предъвча раздялата с Алба, да се примиря, че вече не сме двойка.
Времето минаваше, а Голдън не даваше признаци на живот.
Същото се случи и в сряда сутринта.
И следобеда.
Може би Голдън беше избягала окончателно в чужбина и вече не се интересуваше от случващото се във Витория.