— Във връзка с това бих искала да се намеся — прекъсна ни доктор Гевара.
— Слушаме ви.
— Знаете, колко съжалявах, че при огледа на местопрестъплението на Ана Белен Лианьо не успяхме да възстановим нито едно веществено доказателство от нападателя или нападателката ѝ. След смъртта на Андони Куеста… с инспектор Мугуруса работихме дълги часове през тези седмици с оскъдните доказателства, които успяхме да спасим. И намерихме нещо, в якето на Ана Белен имаше няколко дълги черни косъма. Предположих, че всичките са нейни. Но понеже имаше седем с корен, изпратих ги за анализ и един от тях има много различен генетичен профил. Принадлежи на друг човек.
— Чудесна находка, докторе — поздрави я Алба, след като седна.
Разтревожих се, стори ми се уморена.
— Значи може би имаме най-после физическо доказателство от убиеца или убийцата. Но, и ме поправете, ако греша, това само може да ни послужи да докажем, че някой е бил с нея в определен момент преди смъртта ѝ, но не и да докажем, че е бил при "Сан Адриан", нали? — каза шефката ми.
— Така е, но има и добри новини. В якето на Хосе Хавиер Уето намерихме няколко косъма, един от които също беше дълъг и черен. Напомням ви, че 57 процента от населението в тази страна има кестенява коса, но само 26 процента имат черна, а това съкращава чувствително издирването. И не е боядисан.
— Ребека беше брюнетка. Косата ѝ беше много черна, като на баща ѝ и на леля ѝ — спомних си. — Продължете.
— Изпратих двата косъма за анализ и са от един и същ човек. Следователно имаме съвпадение — едно и също лице с черна, дълга и права коса е било близо до двете жертви по време на смъртта им или малко преди това. Не знаем обаче самоличността му. Ще го сравня с ДНК базата данни на криминално проявени, но като се има предвид профилът, за който говорите, много е вероятно да не открием нищо и да става дума за някого, който не е картотекиран в полицията.
— Благодаря за находчивостта ви, докторе. Това може да ни послужи, за да повдигнем обвинение на убиеца или убийцата. В случай че открием Ребека Товар, под каквато и да е самоличност, ще е достатъчно да направим ДНК анализ, за да разберем дали е била с двете жертви — каза Алба.
И с това приключи съвещанието. Въпреки че беше почти краят на седмицата, а следобедът се очертаваше твърде неспокоен, тримата излязохме от Съдебната палата с блясък на надежда в очите.
— Между другото, Унай, благодари на дядо си от мен. Онзи ден е минал през Лагуардия и е дал на майка ми няколко буркана с мед и захаросани бадеми — каза Алба и извади една прозрачна торбичка от джоба на бялото си пухено яке, за да ни ги покаже. — Толкова е трогателно, че се грижи за мен.
— Ще му предам — успях да промълвя едновременно развълнуван и засрамен.
И точно тогава, в най-неподходящия момент, ми позвъни брат ми. Алба се възползва, за да се сбогува с жест и двамата с Естибалис останахме сами на булеварда.
— Унай, как си? — попита ме Херман.
— Да ти призная, зает. Искаш ли нещо?
— Да поговоря с теб. Но по-добре на спокойствие. Ще ходиш ли в събота и в неделя във Виляверде?
— Да, утре ще се видим там. Проблемът ти може ли да почака дотогава?
— Да, утре ще си поговорим — каза, макар гласът му да не звучеше с особено облекчение.
— Утре съм на твое разположение, Херман — обещах.
Стигнахме до къщата на Саул два часа и половина по-късно. Алба бе уредила съвместната операция и отряд полицаи от управлението в Сантандер, начело с Пауланер, вече бяха обградили къщата, когато Ести, Милан, Пеня и аз се появихме.
Брегът беше зле осветен от далечните светлини на други квартали и вятърът духаше с по-голяма ярост от обичайната.
Разбрах, че нещо лошо, много лошо се е случило, когато видях Пауланер да се отправя със съкрушено изражение към нас.
— Какво се е случило? — извика му Естибалис нетърпеливо и инстинктивно посегна с ръка към кобура на пистолета си.
— Няма да ви е нужен, инспекторе. Саул Товар вече не представлява опасност за никого.
— Не! — извиках и влязох тичешком в къщата, като прескочих вече поставената ограничителна лента.
Намерих тялото му на пода в хола.
Саул лежеше полугол, със същите протрити дънки, с които ни посрещна в понеделник по време на обиска. Вече не беше неустоимият красавец със зелени очи.
Една реплика на кантабрийска кама бе пронизала сърцето му.
64
Къщата на Сантиляна
25 май 1968 г., събота
Майката извика отново Сара, бе се събудила в прекрасно настроение. Този ден момичето ставаше на единайсет години и вече се чувстваше голямо, макар и не колкото му се искаше.