— Какво има, майко?
Майката ѝ заповяда откъм леглото да влезе в спалнята.
— Изпразни ми гърнето и ми донеси закуската. Днес денят е чудесен, не мислиш ли? — каза майка ѝ усмихната, гледайки през прозореца.
Схлупената къща на семейство Товар не предлагаше особено красиви пейзажи, гледаше към една тясна улица и ако човек надникнеше, виждаше само зида на една стара къща.
— А, и слез с брат си в мазето, баща ви ви вика за нещо!
Момичето замълча и побърза да ѝ занесе поднос с чаша мляко и няколко бисквити.
— Майко, а не искате ли днес да станете, денят е толкова хубав?
— Вече говорихме за това, дъще. Дадох обет на света Хулиана и не съм от онези, които ще го нарушат.
— Но днес е рожденият ми ден и можехме да излезем малко на слънце.
"Трябва да излезем, майко. Не можем да останем в тази къща, защото вече знам какво ще стане при баща ни" — помоли се наум Сара.
— Не, момиче, казах не!
— Тогава нека поне Саул да излезе да поиграе с момчетата, чакат го на площада.
— Откъде си се научила да не слушаш? Върви и слез с брат си, аз ще поспя малко.
— Да, майко.
И слезе по стълбата, като държеше брат си за ръка, и там долу ги чакаше баща им. Порнографът любител извади фотоапарата си, както бе направил баща му в онези далечни години, през трийсетте, с 16-милиметровия "Кодак", донесен от Франция.
Даде инструкции на децата. Сара гледаше втренчено малкото си братче:
— Гледай ме в очите. Не преставай да ме гледаш в очите. Аз ще те пазя, Саул.
— Не, аз теб — каза момчето.
— Аз теб.
— Аз теб.
— Аз теб.
Това беше начинът, по който двете деца се разсейваха. Така всичко минаваше по-бързо и за двамата, а инструкциите на баща им оставаха в някой тъмен ъгъл на влажното мазе.
65
Олтар в небето
20 януари 2017 г., петък
След мен влязоха Пеня и Милан. Може би беше първият труп, който тя виждаше, защото излезе тичешком от къщата и Пеня я последва, явно загрижен за нея. Предположих, че е в градината и вдишва морския въздух, за да не повърне.
Няколко минути по-късно Пеня влезе, изглеждаше много сериозен.
— Как е Милан?
— Не е много добре, би ли отишъл да поговориш с нея? — прошепна ми.
Намерих я да седи на едно от креслата, където веднъж с Естибалис разговаряхме със Саул. Не плачеше, но бе захлупила лице върху коленете си и разбърканата ѝ коса ми пречеше да видя изражението ѝ.
— Как си, колежке?
— Вече няма да разбера. Вече няма начин — каза тя с гърления си глас.
Седнах до нея. Бях зашеметен от смъртта на Саул Товар колкото нея.
— В продължение на двайсет и четири години си представях как събирам сили и идвам тук, за да му поискам обяснение — призна ми тя. — Така и не се осмелих. Исках да го погледна в очите и мислех, че така ще разбера дали той е блъснал сестра ми в пропастта. И днес дойдох, трепереща от страх, за да го арестувам. А сега никога няма да науча истината.
— Може би никога нямаше да я научиш. Саул е, беше — поправих се — много убедителен. Мен… ме погледна в лицето и ми каза, че дъщеря му била психотичка. Аз съм специалист по профилиране… но му повярвах. Прегърнах го, стана ми жал за него. Щеше да те омае. Омая всички ни.
— Не ви бива много да утешавате.
— Наистина не ме бива — признах. — Трябва да влизам, Милан.
— Разбирам. Аз съм добре. Ще бъда добре.
И аз отново влязох в леговището на Синята брада. Инспектор Ланеро вече се бе обадил на съдията, а той на съдебния лекар, който от огледа на трупа заключи, че е било самоубийство, което аутопсията вероятно щеше да потвърди.
— Много необичаен начин на самоубийство, сложен е и човек трябва да знае много добре какво прави, за да се прободе с хладно оръжие в сърцето. Присъщо е обаче на самоубийците да свалят дрехите, които покриват мястото, където ще се самонаранят — заяви лекарят, след като огледа тялото.
Ако се съдеше по състоянието, в което намерихме тялото, Саул бе отнел живота си във вторник, точно след като се бе върнал от болницата "Валдесиля", където му бяха взели проба от слюнката.
Знаел е, че ще намерим съвпадение на неговата ДНК с тази на Химена. Знаел е, че ще съберем две и две. Знаел е, че ще установим, че Химена е била негова дъщеря и внучка. Не е искал да преживее ареста. Или пък онова, което толкова го тревожеше — публичното опозоряване. Но поне потвърди заключенията ни. Любопитно е как се измъкна невредим от тази история. Местният печат разпространи новината още същата събота в електронното си издание с едно лаконично съобщение: