Преподавател в Кантабрийския университет, С. Т., 55 г., намерен мъртъв в жилището си. Университетската общност е потресена от новината. В понеделник ректорът и деканатът на Факултета по философия и хуманитарни науки ще отдаде почит на покойния за работата му, свързана с популяризирането на местната келтиберийска култура.
Редакцията на "Ел Периодико Кантабро" не свърза името му с никакво разследване и само съобщи новината за смъртта му. Саул щеше да им е много благодарен.
Аз не преставах да мисля за черния, дълъг и прав косъм, който съдебната лекарка бе намерила в якетата. Дали сестра му Сара стоеше зад тези убийства? Може би трябваше да помоля доктор Гевара да сравни намерените косми с ДНК на сестрата на Саул, но не рискувахме ли тя също да се самоубие или да избяга, ако се явим в дома ѝ със заповед за взимане на проба? Имаше друга възможност, и тя ни беше подръка — да сравним ДНК на Саул с тази на космите. Ако бяха на Сара Товар, щяхме да намерим съответното генетично съвпадение.
Не бях обаче сигурен в тази хипотеза.
Целият екип от Витория се върнахме сериозни и мълчаливи в града. Може би най-разстроен бях аз, защото го бях познавал. И Милан, която продължаваше да се обвинява за това, че не е действала по-рано.
На следващия ден, докато чакахме заключението от аутопсията, отидох във Виляверде на обяд. Исках да се откъсна за малко от разследването. Заварих дядо при лещака да разчиства тревите. Брат ми го нямаше никъде.
— Херман още ли не е дошъл? — попитах дядо, след като застанах до него и започнах да скубя бурените.
— Не, а ми каза, че ще дойде рано. Не знам защо закъснява.
— Сигурно има работа в кантората.
— Сигурно — съгласи се дядо и двамата продължихме работата си.
Позвъних му към три и половина. Още го нямаше, а Херман не беше от хората, които не предупреждават. Не вдигна телефона, в кантората му се обаждаше телефонният секретар, който ме канеше да си запиша час за консултация.
На обяд изядохме мълчаливо боба с люта чушка и наденицата, която дядо бе опекъл на огнището в кухничката.
Той отиде да си подремне, а аз прекарах следобеда замислен, загледан в огъня. Почивах си. Възстановявах се.
Когато се смрачи, необяснимото отсъствие на брат ми вече започна да ни тревожи.
— Дядо, Херман каза ли ти нещо друго, освен че ще дойде сутринта? — попитах го, след като качих дърва, за да поддържаме къщата топла през нощта.
— Да, синко, каза ми, както и че иска да го обсъди с теб.
Както Херман, така и аз разказвахме на дядо за работата си, за неща, за които не можеш да говориш, защото са професионална тайна. Но с дядо човек можеше да бъде сигурен, че ще мълчи като гроб, освен това достолепната му възраст винаги даваше перспектива на проблемите ни.
— Мислиш ли, че трябва да ми го кажеш?
— Не знам дали трябва да ти кажа нещо. Беше леко разтревожен от нещо, което е научил за момичето си.
— Момичето му, Беатрис, логопедката ми?
— Да, нещо за кабинета ѝ, помниш ли онова здание на "Сан Антонио", за която ти казах, че превърнаха купола му в картечно гнездо по време на Гражданската война?
— Да, дядо. Сградата "Пандо-Аргуелес".
— Херман ми каза, че в сградата няма офиси под наем. Някаква предприемаческа фирма я купила и започнали ремонт, но така и не го довършили. В кантората му отишъл клиент, който искал да се консултира по въпрос, свързан с търга. Изненадал се, че приятелката му работи на този номер и той проучил и се оказва, че там няма никаква Беатрис… Корес?
— Да, Корес.
— Казва, че не е възможно да е наела офис там, че предприемаческата фирма не може легално да го направи. Не знам, иска да се посъветва с теб, преди да говори с нея, за да види какво мислиш ти.
— Мисля, че може да го е наела на черно.
— Сигурно е това. Но това момче още го няма, да му се обадим ли отново?
— Да, ще му се обадя.
Обадих се и на приятелите ми, но вече беше единайсет вечерта, а никой не го бе виждал във Витория. Всички предположиха, че е с Беатрис, но когато ѝ позвъних, телефонът беше изключен.
С дядо останахме да чакаме пред огнището в кухничката, но в полунощ го убедих да си легне и му обещах, че на сутринта ще потърся Херман в апартамента му във Витория.
— Дядо, той е голям човек. Сигурно е с приятелката си на кино или пък се нуждаят от уединение. Няма да му се сърдим за това, че веднъж в живота си не е толкова отговорен и е пропуснал да ни предупреди, нали?
— Разбира се — каза дядо с изражение, което сякаш казваше: "Изобщо не ме успокои, синко!" — Утре, когато говориш с него, му кажи, че днес сутринта срещнах едно момиче от компанията ви, жената на Асиер, която обикаляше из селото, каза, че минавала оттук и че би искала да говори с някой от двамата, но не знам с кого.