— Бях ужасена от вероятността детето да е от Нанчо. Реших, че гаденето през първите седмици се дължи на нежеланието на тялото ми да даде живот на дете от този престъпник. По време на първата си бременност нямах гадене. Не знам защо продължавам да си правя илюзии, че тази бременност е различна, защото детето е твое. Остави ме да довърша. Когато ти ми се обади, осъзнах, че не мога да изгубя това дете, щом съществува вероятност ти да си бащата.
"И какво ще направиш, Алба? Ще го дадеш за осиновяване, ако се роди червенокосо?" — написах.
— Би означавало да му причиня същото, което са причинили на Нанчо. Няма да съм по-добра от родителите му. Не. Независимо от кого е, то е и мое дете. Реших, че ще трябва да се науча да го обичам, но истината е, че любовта дойде от само себе си. Обичам го, както обичах първото си дете, не знам как да ти го обясня. Това е пряка нишка между него или нея и мен. Просто обхваща всичко.
"А аз какво обхващам, Алба? Каква е ролята ми в това?"
— Каквато решиш да избереш. Казах ти го, защото заслужаваш да знаеш истината. Но не си длъжен да поемаш никаква отговорност. И не възнамерявам да правя тест за бащинство.
Погледнах я ужасен. "Не ми причинявай това."
"Защо не? Това ще разпръсне съмненията! '
— Защото не го заслужава, Унай. Независимо кой е бащата, убиец или мъжът, когото обичам, това дете не заслужава да съдим за него по нещо, за което няма никаква вина. Във всеки случай аз трябва да поема последствията.
"Каза мъжът, когото обичам — помислих си. Беше фраза, която копнеех да чуя допреди само няколко часа, но която се бе превърнала в нещо второстепенно.
Имаше един нов живот, който настояваше за соломоновски решения.
Отново опрях чело в стъклото. Студът ми се отразяваше добре.
Не обичам да плача пред други, притеснявам се от емоционалната показност, така че сдържах сълзите, които напираха под клепачите ми.
Това в никакъв случай не беше срещата, която си бях представял в продължение на месеци. През този край на лятото и през хладната есен, докато аз се бях барикадирал във Виляверде със сладката ми от черница и отказа ми да се възстановя, Алба е трябвало да превъзмогне смъртта на съпруга си, факта, че е искал да я убие, да приеме, че е живяла с психопат, убил двайсет деца и младежи, да узнае, че е бременна и да реши да роди детето, въпреки че то винаги щеше да ѝ напомня за най-трагичния период в живота ѝ.
На мен също не ми беше лесно. Ако бях научил новината и бях уверен, че детето е мое, това щеше да ми е достатъчно. В онзи момент щях да бъда най-щастливият мъж на света, и нямаше да ми пука да започна наопаки, да вляза в живота на Алба с дете и да се превърнем в семейство, преди да сме станали двойка. Син или дъщеря с Алба.
Все още можеше да се превърне в реалност.
Съществуваше тази възможност.
Само че съмнението… проклетото съмнение.
Не, не беше възможно. Познавах се. Не можех да се справя с това, не можех да го възприема.
Умът ми на профайлър беше способен да мисли единствено за статистическата вероятност детето на един психопат да наследи склонността му към психопатия. Какво човешко същество бях готов да наричам свой син или дъщеря?
Проклех отново Нанчо, баща му лекаря и малтретираната му майка, проклех дори сестрата на баба ми, Фелиса, че е дала Нанчо на тези зверове, които го бяха отгледали и го бяха превърнали в чудовище.
"Алба — написах, — сега не мога да ти дам отговор. Трябва да помисля…"
Тя се приближи и се зачете, докато аз пишех смъртната ни присъда като вероятна двойка или каквото щяхме да бъдем в продължение на една микросекунда от живота ни.
Винаги ще си спомням този ден като най-тежкия в живота ми. Толкова присъщото на Алба изражение на достойнство пред разочарованието, което ѝ причинявах. Тя обаче беше подготвена и това също нарани самолюбието ми. Бе дошла в апартамента ми подготвена за най-лошото и аз ѝ го поднасях.
И точно тогава Естибалис ме извести по уотсап за смъртта на Анабел Ли. Денят се бе оказал ужасно дълъг, а безсънната нощ само събра всичките ми призраци — призрака от миналото с безжизненото тяло на Анабел, поставено в торба, и този от настоящето — на Алба и неясната ѝ бременност.
Осъмнахме на ръба на психическото изтощение. Имаше моменти на безкрайно будуване и други, в които седмината оцелели задремвахме.
Най-после през прозореца на параклиса надникна благодатно, макар и слабо слънце. С утрото пристигнаха колегите от Планинската спасителна служба. Загърнаха ни с термични одеяла, хидратираха ни, увериха се, че сме целицеленички и извън опасност. Денят обещаваше да е ясен и спокоен, но никой не се доверяваше на смълчаната планина след разразилата се през нощта буря.