— Не! Каза ми, че аз ще я взема, не можеш да ми причиниш това. Знаеш, че не мога да имам деца, исках това момиченце. Тя е специална, тя е… — Не можа да продължи, Саул понякога я плашеше, когато я гледаше със същия поглед като баща ѝ и точно в този момент я гледаше с онези очи, които някога ѝ бяха причинявали болка.
— Казах ти, че ми трябва последна услуга. Ще я впиша в Гражданския регистър, трябва да фалшифицираш документи за осиновяване, просто една заповед на съдията, с която той ми предоставя попечителството над момичето. Ти имаш достъп до други досиета за осиновяване. Просто го направи, или и двамата ще загазим.
— Саул, умолявам те, не ми отнемай момичето! — примоли му се Сара, но вече знаеше, че е безсмислено.
Саул остави дъщеря си в новата ѝ люлка и я покри с новото ѝ одеялце.
— Ще бъдем родителите на Химена, семейството е на първо място. Този път ще се получи. Този път ще се получи — каза той на сестра си и я прегърна.
Прегърна я силно, тя понечи да се отскубне, но всъщност копнееше за прегръдката му. Поуспокои се, погледна момиченцето и то му се усмихна. Химена беше кротка и не приличаше на ревливото и неспокойно бебе, каквото беше Ребека.
В продължение на месеци братът и сестрата почти не си говореха. Сара не му прости, че заради него се бе отдала на чужд мъж, но сладката Химена изглади отношенията им и накрая тримата се превърнаха в семейството, за което Сара винаги бе мечтала.
Тяхна собствена кръв, както баща им ги бе научил.
Всичко вървеше добре до момента, в който Химена, неспособна да понесе безразличието на баща си към нея, когато тя се превърна в зряла жена, се самоуби.
69
Къщата на дядо
23 януари 2017 г., понеделник
Дядо, Херман и аз прекарахме вечерта във Виляверде, седнали на дивана пред огнището. Линейката беше откарала Ребека в "Чагоричу", след като МатуСалем и Голдън изчезнаха от Окон с раздрънканата кола на Мату. Брат ми прекара два часа под наблюдение, направиха му изследване на кръвта и откриха, че приятелката му е дала конска доза приспивателни. Херман не си спомняше къде е бил от събота сутринта, когато се бе качил в кабинета на логопедката ми на "Сан Антонио", за да пие кафе.
От друга страна, Алба не ми вдигаше телефона. Говорих с Ести и я помолих да я информира. Във всеки случай не исках да знам нищо за света, само исках да съм със семейството си, да се окуражаваме един друг, Херман да се възстанови.
— Искам да отида в болницата, някой трябва да стои при нея
— Шепнеше, опитвайки се да се стопли под дебелото одеяло на дядо.
— Няма да те пуснат при нея тази нощ. По-добре си почини. Утре ще видим — повторих му за кой ли път с надеждата, че ще ме чуе.
— Трябва да ми каже дали съм бил примамка, или тези месеци са били истински — каза ми и в погледа му имаше такава тъга, че ми се прииска да се стопя и да изчезна.
— Не вярвам да си бил част от плановете ѝ, вече се е била добрала до мен, като е хакнала електронната ми поща и е засякла съобщението, което изпратих на невроложката ми. Престорила се е на логопед, прегледах онова съобщение. Вече се е подписвала като БК, може ли да повярваш? Била е пред очите ми, но не съм я видял. Мисля, че ме е открила благодарение на шума, който се вдигна около двойните убийства миналото лято. Знаела е за травмата ми и си е приготвила подходяща самоличност.
— Иска ми се да ти вярвам, но не мога да живея в неведение, разбираш ли, Унай?
— Не успях да те предпазя, Херман. Сега не мога да те погледна в очите. Знам, че ще ме помолиш отново да се откажа, да се захвана с други неща.
Херман стана, денят се бе проточил безкрайно, за какво да го удължава повече?
— Нека поговорим утре, за днес ми дойде предостатъчно. Но ти благодаря, че ми спаси живота — каза и изчезна през вратата на кухничката по посока на стаята си.
"Колкото пъти се наложи, Херман. Колкото пъти се наложи."
Рано сутринта пристигнах в управлението в "Лакуа". Когато отворих вратата, ме посрещна буря от ръкопляскания и поздравления. Всичките колеги от други отдели, комисар Медина, Ести, Милан, Пеня…
Вдигнахме наздравица със сидра, имаше потупвания по гърба и облекчени усмивки. Бяхме заловили закоравялата убийца, Играта на бесеница бе приключила. Случаят "Ритуалите на водата" беше решен.
Комисарят се приближи до мен с усмивка. Изглеждаше за пръв път доволен. Отведе ме настрани от глъчката, която цареше в кабинета.
— Браво, инспекторе. Надявам се скоро да се върнете на работа. Доказахте ни за пореден път, че сте в чудесна форма. Отделът ви дължи много.