Откъснах листа и ѝ го дадох. На първо място бяха местата в Кантабрия, за които имаше вероятност да са оставили отпечатък върху Ребека — кантабрийското селище в Кабесон де ла Сал, дворецът "Конде де Сан Диего", връх Добра, Фонтибре, къщата на Саул, всичките стръмни брегове по Коста Кебрада, от плажа Ла Арния до плажа Портио. Бяха твърде много. Във Витория трябваше да огледаме кабинета ѝ в сградата "Пандо-Аргуелес". Херман така и не бе научил къде живее приятелката му. В Алава единствените места, които ми хрумнаха, бяха тунелът "Сан Адриан" и Ла Барбакана.
Обадих се по мобилния телефон на Ектор. Информирах го накратко за събитията и го помолих да ми състави списък на келтиберийските находища в Алава, до които наблизо има река, езеро или кладенец. Не бяха много. Помолих го да добави в списъка всичко, което е свързано по някакъв начин с келтиберийската култура. Скоро ми го изпрати. Трябваше да търсим сред разкопките на доримските укрепления в Ластра, Оларису, в находището Ла Оя…
— Кажи ми, че не съм разбрал добре, Ести. Кажи ми, че това не се случва.
— Алба е жива, Унай. Алба не може да е мъртва, невъзможно е човек като нея… да умре. Невъзможно. Няма да ни изостави.
Тя е най-силната от тримата — изрецитира на висок глас, сякаш произнасяше молитва.
Излязохме на улицата, където ни забрули вятър, примесен с дъжд, и студ, който не предвещаваше нищо добро.
— Обади се на Ниевес, нека дойде от Лагуардия и да донесе ключовете от апартамента на Алба. Трябва да се уверим, че не е вътре и не е припаднала заради еклампсията — наредих ѝ.
Но не, апартаментът беше празен. Нито следа от Алба.
Задействахме операциите по издирването в Алава и Кантабрия.
Следобед пристигнаха добри новини.
Планинари бяха намерили изключен мобилен телефон при изхода на Лагуардия, в една канавка.
В записите на охранителните камери, които колегите от управлението в Лагуардия прегледаха, имаше кадри с колата на Ребека, или по-скоро Беатрис Корес. Знаехме, че са тръгнали на север, но следите им се губеха, когато бяха поели по общинските пътища.
Имах малко спречкване с комисаря, когато спешното съвещание в "Лакуа" приключи. Всички гледахме загрижено навъсеното небе. Смъртта на Андони Куеста беше още съвсем скорошна, а според прогнозата през нощта се очакваха дъжд и студ.
— Вие оставате — заповяда началникът ми, когато се готвех да напусна помещението.
— Не смятам да оставам — отговорих лаконично.
— Това е пряка заповед. Ако не се подчините, ще последва дисциплинарно наказание. Не знаем в какво състояние ще бъде главната инспекторка или… останките ѝ. Не си причинявайте това.
— Напълно съм наясно, господин комисар. Вече ви казах, става дума за дъщеря ми.
И отидох да ги търся.
Валя през цялата нощ.
От Алба — нито следа.
Във вторник към издирването се присъединиха доброволци. Списъкът беше огромен и нямаше време, нито достатъчно хора, които да търсят една бременна жена из толкова места.
Дядо, Херман, Ниевес, Асиер, Лучо, Арасели, Нереа, Хавиер… зарязаха работата си и всички я търсехме. Алба обедини това, което Анабел Ли разедини, възроди се онова чувство за другарство, което беше отвъд всякакво съперничество, едно "искам да бъда с теб в този толкова тежък момент".
Пауланер ръководеше безплодните издирвания в Кантабрия. Естибалис оглави тези в Северна Алава. Аз се съсредоточих в южната част. Установих оперативната си база във Виляверде.
В цялата тази вълна от солидарност имаше една мрачна нотка — брат ми.
По необясними причини Херман отиваше всеки ден в "Чагоричу", за да посети Ребека. Не го понасях. Не понасях този Стокхолмски синдром.
Този следобед тръгна отново, каза ми "довиждане" в кухнята, аз му обърнах гръб и продължих да приготвям вечеря за двама.
— Унай, синко, Херман преживя много. Не може все така да не си говорите — каза ми дядо.
И на него не му отговорих.
След поредния изтощителен ден на безплодно издирване отидох да спя във Витория. Исках да бъда сам.
Денят беше отвратителен. Дъждовен и студен, за разнообразие. Непрекъснат ситен дъждец, превръщащ се от време на време в истински порой. Улиците — пълни с черни чадъри, времето — ядосано бог знае на кого, а аз — ядосан на бога на времето.
— Престани най-после да валиш, престани най-после, проклетнико. Това не им помага — повтарях на въздуха.
И през нощта се качих на покрива, същият покрив, който по време на тържествата на Бялата дева бе приютил мен и Алба, същият покрив, на който бяхме слушали песента "Lau teilatu", която вече не се разнасяше от мобилния ѝ телефон.
И беше студено, онази нощ беше адски студено. Никой не знае какво е да прекараш нощта на открито в Сибир-Гастейс през януари, аз обаче знам. Но пък толкова добре се чувствах, без никой да ми казва какво трябва да правя, без да ми отправя съчувствени погледи…