— Остава съвсем малка надежда — бе ми казала Естибалис, — Ребека да се събуди от комата и да ни каже къде е убила Алба, но лекарите са скептични, сърцето ѝ е много увредено.
В сряда сутринта се върнах във Виляверде и видях една кола на управлението паркирана под балкона на къщата на дядо. Изтичах нагоре по стълбите обнадежден. Най-после някаква новина.
Когато обаче влязох в кухничката, заварих Естибалис. Гледаше през прозореца на балкона и се обърна, когато ме видя.
— За какво си дошла? — попитах я почти враждебно.
"Тези зачервени очи са по друга причина. Ести не е плакала, преди да дойде тук. Тези сълзи и тези треперещи устни не са заради Алба и Деба."
Не каза нищо, може би се опитваше да намери сили.
— Дошла си да ми съобщиш лошата новина? — настоях. — Смятат, че ти си най-подходящата?
— Предпочитам аз да ти я съобщя.
— Колко си смела, Естибалис. Колко си смела. Можеше да е Милан, Пеня, комисарят… но идваш ти — и ще ме погледнеш в очите и ще ми кажеш, че…
— Съжалявам, Унай.
— За какво съжаляваш?
— Прекратиха издирването. Ребека я е отвлякла преди пет дни. Не вярвам, че ще намерим трупа. Надяваме се времето да се оправи и някой турист да я намери, където и да е.
— Кажи го. Кажи го високо. Кажи това, което още не си казала и което всички мислите.
— По-добре е да приемеш, че Алба е мъртва.
"Браво, най-после го изрече."
Закотвих погледа си в огъня. В люшкащите се пламъци. В тези пламъци времето застиваше. Стоях там прав, без да правя нищо. Алба беше мъртва и бях способен единствено да стоя неподвижен, като надгробна статуя.
Почувствах се много уморен.
За щастие, подкреплението пристигна, за да ме измъкне от тази буря, защото се бях изгубил и не знаех как да се върна на сушата.
Дядо ме накара да седна на дивана.
Стогодишните му ръце с грапава кожа и огромни изпъкнали вени стиснаха моите. Мисля, че се опита с това да ми каже: "Спокойно, синко, тук съм, с теб."
Основният съвет на наставника беше: "Продължавай да дишаш!" Нали?
Зашеметен, безутешен, през следващите часове се движех в друга плоскост на реалността, където земята, на която стъпвах, не беше толкова твърда, нито вятърът, който духаше — толкова студен. Изпаднах в състояние, в което не забелязвах нищо.
Нищо.
Оставих се течението да ме носи.
Обажданията се трупаха едно след друго на стария ми мобилен телефон. Сякаш цялата планета искаше да ми поднесе съболезнованията си. Вдигнах единствено на комисар Медина, нямах друг изход.
— Както вече сте информиран, прекратихме операцията по издирването. Няма как главен инспектор Салватиера да е още жива, а при този дъжд през последните дни не мога да позволя да изгубим още един от нашите хора, както при тунела "Сан Адриан".
— Разбирам, господин комисар — прекъснах го.
— Приемете най-искрените ми съболезнования за смъртта на партньорката ви и на сина ѝ.
— Дъщеря, беше момиче и се казваше Деба.
Деба, моята малка богиня, която не успя да се роди, нито да предпази майка си. Отдавна я бях кръстил с това име. Просто бе изникнало в ума ми, дори не се наложи да го избирам.
Алба не си тръгваше сама. Саул веднъж ни разказа, че Тулоний, богът пазител, чака в пристанището душите, които пристигат по реката на живота. Пожелах да посрещне и двете.
"Само трябва да ме изчакаш. Ще се срещнем. Някой ден ще се срещнем тримата и ще бъдем семейството, което трябваше да бъдем".
Така че днес е денят на приемането. Време е да се държа като възрастен и да приема реалността — че са престанали да издирват тялото, че е възможно Ребека да е променила начина си на действие, че двойката Саул-Ребека вече са причинили смъртта на много хора: Анабел Ли, Хота, нероденото им дете, Химена, Мариан Мартинес, Андони Куеста, Асун Переда, самия Саул, след няколко дни самата Ребека и… Алба и Деба.
Трябва най-после да приема, че жената, която обичам, е мъртва и че ще бъде трудно да намерим останките ѝ.
И не знам защо точно днес най-после успях да разбера с яснота, или може би със зрелостта, която ни дава емоционалната дистанция, това, което се бе случило в онова кантабрийско селище.
Бяхме четири жертви и трима ловци. Анабел Ли, Ребека и Саул дебнеха Хота, Лучо, Асиер и мен, следяха ни, каталогизираха ни и ни използваха за целта, с която бяха дошли в лагера.
Анабел Ли ни отне невинността, и не само сексуалната невинност, но и наивната ни вяра, че групата ни и приятелството ни са неразрушими. Доказа ни, че само за няколко дни една непозната може да ги направи на пух и прах, и то без особени усилия от нейна страна.