Може би тази подробност беше най-унизителната част от това поражение.
За Ребека ние бяхме последната ѝ възможност да възпре домогванията на баща си. Нуждаеше се от герой с взаимнозаменяемо лице, който да се застъпи за нея и да направи това, което е редно — да разобличи възрастния.
Нито един от нас не се оказа този герой.
Саул местеше нас четиримата като случайни пешки в една партия, която нямаше нищо общо с нас. Проучи емоционалните ни липси и задоволи потребностите ни от бащинско-синовна връзка по мярката на всеки от нас.
Не мога да простя на Ребека това, че е могла е да избира, но не го е направила. Голдън ѝ е дала шанс за друг живот, далече от насилието и от един зловреден баща. Тя бе избрала да наранява. Аз няма да бъда такъв, това е моята сила. Алба не би искала това.
Знам, че с Ниевес трябва да подготвим церемония в памет на Алба Диас де Салватиера и Деба Лопес де Ляла. Трябва да продължим напред, те няма да се върнат.
Трябва да приемем, че вече ги няма.
Когато всичко това свърши, искам да се изкача на Сан Тирсо, където веднъж спасих един живот.
Ето това ми оставиха Саул и Анабел. Моята същност, това, което съм — няма да поглеждам настрани. Ще се хвърля сам от стръмния бряг. Няма да бъда отново тъжен вдовец, не знам колко време ще бъда на тази земя, така че ще прескоча траура.
Алба никога не се оплака и това бе нейният завет.
Аз също няма да го направя.
Епилог
Деба
25 януари 2017 г., сряда
По обяд Херман започна да ми звъни. Няколко пъти. Не вдигнах, нямах сили. Той продължи да настоява, затова изключих мобилния телефон.
Знам, че продължи да звъни, защото чух анахроничния звън на стария телефонен апарат в кухнята. Реших, че дядо ще го вдигне.
Две минути по-късно дядо дойде и ми съобщи:
— Синко, брат ти се обади. Каза, че Ребека е починала.
Разплаках се неудържимо. Вече не издържах.
— Синко, успокой се! Брат ти иска да ти каже нещо.
— Не желая да чувам нищо! — извиках му.
— Не разбираш, брат ти ходеше всеки ден в болницата, за да я пита за Алба. Беше си наумил, че тя трябва да му каже, преди да умре. Ребека се е събудила за момент и му признала всичко — намира се при руините на манастира в Толоньо.
"Санта Мария де Толоньо", високо в планината Толоньо. Може би самата Алба е разказала на Ребека историята, която бе чула от мен за келтиберийския корен на името на планината, може би е бил Херман в опит да я впечатли.
Включих мобилния си телефон, обадих се на Естибалис, организирахме за няколко минути спасителна операция с хеликоптер.
Полетях надолу по стълбата, дори забравих да си облека якето.
Готвех се да запаля мотора, когато дядо се качи в колата и седна на мястото до мен.
— Къде смяташ, че отиваш?
— Идвам с теб, синко. Когато ходех в Лабастида като черноборсаджия, мнозина от нас минавахме през тези руини откъм Пенясерада. Познавам добре местността. Ако те бавя, ще продължиш сам.
Щях да му кажа да слезе, но като го видях, че носи одеяло, манерка с вода и бисквити за из път, осъзнах, че знае много добре какво прави. И че ако пристигнех преди спасителния отряд, щях да имам нужда от някой, притежаващ здрав разум, за да ме подкрепи пред гледката на това, което щях да заваря.
Пристигнахме в Пенясерада за четвърт час, дядо ме упътваше през все по-тесни горски пътища, докато прекосявахме две букови гори. Форсирах колата доколкото можех, за да се приближим до върха и да спечелим време.
Паркирах, когато разбрах, че трябва да продължим пеш и дядо ме последва с енергична стъпка. Малко по-късно чухме шума на перките на хеликоптера над главите ни. След един час щеше да се стъмни, знаех, че ако не намерят нищо, щяха да прекратят операцията и аз щях да се върна вкъщи за поредна нощ с празни ръце.
Ускорих крачка, през последните няколкостотин метра дядо изостана, като преди това ме упъти как да стигна по-бързо до руините.
И стигнах в същия момент, в който хеликоптера се приземяваше на една малка поляна.
Естибалис скочи на земята. Помислих, че вятърът ще я отнесе, но тя се задържа.
Започнахме да търсим близо до трите стени, които бяха останали от някогашния готически манастир. Нямаше нищо. Само камъни, много бурени, ниски храсталаци и…
И видях нещо да мърда, нещо бяло.
"Не може да бъде, това е палтото ѝ."
— Насам! — извиках.