Гойо Мугуруса погледна сериозно жената, която се погрижи за нас.
— А Андони Куеста? Успяхте ли… да го спасите?
— Намерихме тялото му двеста метра по-надолу. Съжалявам.
У\арът беше твърде силен за седмината. Никой от нас не успя да промълви и дума. Аз бих го нарекъл безутешност.
Реагира единствено Естибалис, която се измъкна от одеялото и се втурна навън. Последвах я, наложи се да я спра, защото зарита стените на тунела.
А аз дори не можах да я успокоя с думи, да ѝ прошепна: "Престани, Естибалис. Престани. Да се прибираме вкъщи. Тук вече няма нищо за нас."
7
Площадът на Бялата Дева, номер 2
18 ноември 2016 г., петък
Три часа по-късно, вече в безопасност във Витория, се завля кох като охлюв до апартамента ми от болница "Сантяго", където ни заведоха, за да ни прегледат за евентуални други поражения освен леката хипотермия и изтощението. Копнеех за сън. За сух матрак и позната и уютна завивка. За полумрака на спалня, която ми вдъхва сигурност и която никоя буря няма да разруши. С други думи, за дом.
Сигурно вече беше обяд, когато чух някой да отваря вратата на апартамента. Скочих от леглото, не бях спал много, нито си бях отпочинал. Чувствах се твърде неспокоен и не успях да мигна. Леко разтревожен, поисках да извикам: "Херман, ти ли си?", но от устата ми излезе само неразбираем гърлен звук. Разочарован, излязох от спалнята и заварих дядо ми в кухнята с две торби от месарницата.
— Брат ти ми каза, че си прекарал нощта в планината, насред бурята.
Кимнах утвърдително, докато се протягах.
— Сигурно си капнал от умора. Седни, донесох ти месо, за да възстановиш силите си.
"Благодаря, дядо" — казах му с усмивка.
Нямаше начин да убедя дядо да престане да се грижи за мен. Не че ме глезеше, по-скоро би си отрязал ръката, отколкото да глези мен и Херман. Просто знаеше точно в кои моменти се нуждаех от помощта му.
Седнах на дивана в хола, загледан с невиждащи очи в белите сгради на източната страна на площада на Бялата дева.
Включих мобилния телефон и видях, че имам съобщение по уотсап.
Преди това обаче влязох в електронната си поща и изпратих дълго отлаган мейл — писах на невроложката ми, Диана Алдекоа, и ѝ поисках данните за контакт с логопеда, за да започна час по-скоро лечението. Отговори мигновено. Записах си час и обещах пред себе си, че няма да го отменя, нито да го отложа.
После отворих съобщението от Тасио. Вероятно бе намерил допълнителна информация за прословутия котел, който бе причинил смъртта на двама души' там горе, в планината. На един колега и на първата ми любов.
"Тасио, вече съм на работа, вчера не можах да ти отговоря, защото ни изненада градушка при тунела!"
"Всичко наред ли е?" — написа.
"За жалост, не за всички."
"Така ли? Съжалявам."
"Знам. Беше ужасно преживяване. Но да не се бавим. Казваш, че си открил нещо. Хайде, стреляй."
"Стреляй? Виж ти, Кракен! Явно си се възстановил. Щом можеш да се шегуваш с това, значи си добре" — отговори той.
"Тасио, не ме дразни — отвърнах без никакво желание да си разменяме шеги. — Представа нямаш какъв ден ме очаква. По същество?
"По същество: снимката, която ми изпрати, наистина е на котела от Кабарсено, намерен в мина в Пеня Кабарга, Кантабрия, преди един век. Датира от 900–650 г пр. Хр. И е от Бронзовата епоха. Винаги са го свързвали с ирландските и британските котли, прилича много на намерените в Дъблин и Батърси. Смята се, че е бил използван в религиозни церемонии."
"Келтски ритуали?"
"Да. Експонат е в Музея по праистория в Сантандер, но преди няколко седмици е бил изложен във временна експозиция в един частен музей, КАМ, или Кантабрийски археологически музей, в Коста Кебрада. Съобщили са за кражбата му, но новината едва ли е надхвърлила няколко реда в "Ел Периодико Кантабро".
Познавах собствениците на КАМ, братята Дел Кастильо, съответно историк и археолог. Бяхме се срещнали няколко години по-рано, когато бях профайлър в управлението в Сантандер и няколко странни убийства ме въвлякоха в сложно разследване. Те оказаха съдействие. Беше добра новина, този контакт щеше да ми е от полза.
"Някаква връзка с тунел "Сан Адриан"?" — попитах. "Потърсих келтска връзка между котела и тунела. Знаеш, че по тези места винаги има истории за подземни проходи, свързващи отдалечени една от друга зони. Винаги се е предполагало, че в тунел "Сан Адриан" има галерия, която води до кладенец. Говори се, че една жена от Сегама отишла да пере на кладенеца и изчезнала. По-късно намерили ръка в извора в Итуруцаран де Арая, едно селце близо до Салдуондо!"