— Ана Белен? — успя да промълви, след като се опита да си припомни онези обвити в мъгла години. — Мисля, че да, звучи ми познато. И какво стана?
— Бяхме годеници, влюбени деца. Беше като в стихотворението, любовта ни беше толкова силна, че ангелите ни завидяха.
Унай си спомняше по-скоро за едно момиченце, с което си играеше, с което понякога се държаха за ръце и от което понякога получаваше лепкави целувки по бузите.
— Направих ти рисунка в детската градина. Така че на теб дължа това, което съм сега.
"Значи рисунка. Изобщо не си я спомням" — помисли си Унай.
Анабел се отмести малко, говореше като лунатичка, но привличаше като фар, от който не можеш да откъснеш очи.
— Животът ни събра отново — заключи Анабел Ли решително, като му протегна ръка.
Не че Унай не искаше тя да му подаде ръката си, устата, всичко, по дяволите, но го хвана неподготвен и той се отдръпна, сякаш през тялото му мина променлив ток. Този жест никак не ѝ се понрави.
— Какво има? Променило ли се е нещо между нас?
— Ами… Ана Белен…
— Анабел Ли — поправи го. — Аз съм Анабел Ли.
— Анабел Ли, всъщност аз току-що се запознах с теб, не че не ми харесваш, разбира се, че не е това — той се прокашля, не можеше да повярва, че каза това, все едно че мозъкът му беше прозрачен.
— Значи съм се заблуждавала през тези единайсет години — каза тя, сякаш вече бе стогодишна, а единайсет години — седемдесет процента от живота им дотогава — са били за нея само миг.
Беше странно момиче, с твърде богато въображение за практичния ум на Унай. И въпреки това беше невъзможно да остане безразличен към нея.
— Хота, той те харесва — каза ѝ Унай, докато ставаше от изпълненото с изкушения легло. — Хота е най-добрият ми приятел, а баща му е болен от рак и умира. И не е на себе си от празника на св. Пруденций, тогава се забърка в една свада и за малко да го смелят от бой, добре че с Лучо и Асиер го измъкнахме на ръце. Оттогава така се напива всеки петък, че се тревожим за него. Неговото никак не е нормално. Никак. Баща му е, беше, е — поправи се — много строг, а майка му не забелязва нищо, така че го покрихме и дойдохме тук, за да го държим под око и да не мисли за болници. Хареса те още щом те видя във влака и не мога да му причиня това, разбираш ли?
Унай тутакси съжали за думите си. Каква нетактичност, каква липса на лоялност и дискретност към най-добрия му приятел. Какъв гаф, по дяволите. На Хота му беше предостатъчно това, което го очакваше. Той самият вече го бе преживял, но дядо му го спаси. Хота обаче нямаше дядо като този на Унай. Имаше чичо, който щеше да го държи изкъсо за оценките в училище, и майка, която, както вече казахме, не забелязваше нищо.
— Значи Хота — отвърна тя, след като помисли малко. — Добре, Унай. Разбирам.
— Наистина?
— Да, наистина. Разбирам. Чаках единайсет години, не бързам, имам комиксите си. Слез спокойно, ще ти се разсърдят, ако не отидеш при тях.
И Унай, леко объркан от ситуацията, слезе с три скока по скърцащата дървена стълба и се присъедини към останалите трима, които вече нагъваха омлета с картофи, седнали в единия край на дългата дъска, която служеше за маса.
— Хота, ще ми помогнеш ли да изнесем боклука? — попита Саул, когато измиха съдовете.
Хота го последва с торбите към контейнерите, поставени извън двора на къщата.
Тръгнаха мълчаливо между храстите, нощта беше топла и Саул го поведе към изхода.
— Виж, не искам да си мислиш, че се меся в живота ти, но в автобуса чух, че трябва да се обаждаш по телефона всеки ден. Мога ли да ти помогна с нещо?
Хота прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия няколко пъти. Беше нервен и неуверен. Винаги му се случваше, всички го смятаха за слаб, всички го закриляха и предлагаха да му помогнат. Не че не им беше благодарен, но… Истината обаче беше, че този път наистина се нуждаеше от подкрепа.
— Баща ми е в онкологичното отделение на болницата "Чагоричу". Рак на панкреаса. Трябва да се обаждам на семейството си всеки ден, в случай че се наложи… В случай че се влоши и трябва да се върна. Не знам дали има телефонна кабина в Кабесон де ла Сал.
— Разбира се, че има. Ще дойда с теб, да вървим.
— Не е необходимо, Саул. Няма нужда да идваш.
— Знам, ти си голям мъж, не си дете. Не е това, приятел — каза Саул, поставяйки ръка върху слабичкото рамо на това дребничко и с все още толкова детински вид момче. Като птиче, което още не е пробило черупката. — Баща ми умря от рак, остави ни сами с по-голямата ми сестра, когато бяхме много малки и…