— Не искам да ставам архитект — прекъсна го Хота, без да успее да се сдържи. — Баща ми умира, а аз непрекъснато мисля, че не искам да ставам архитект. Такъв егоист е, умира, а настоява да му обещая, че ще стана архитект. Не искам пет години от живота си да уча изчисляване на конструкции и перспективно проектиране. А когато умре, чичо ми Хулиан ще ми се прави на втори баща и ще ме принуди да запиша архитектура. Чух ги един ден да го обсъждат, докато бях в коридора. Говорят за мен, сякаш съм поредният проект на бюрото им.
Тази история звучеше доста познато на Саул.
— Виж, Хосе Хавиер…
— Хота, Хосе Хавиер е баща ми, а аз съм Хота, само първата буква. Останалото трябва сам да си го извоювам, разбираш ли?
— Разбирам, Хота. Много похвално — заяви Саул, съчувствайки на това момче, каквото и той бе някога — властен баща, бъдеще, начертано от други ръце, и ужасен комплекс заради незадоволителните постижения в живота. — Сестра ми е шеф на отделението по ендокринология в болница "Валдесиля" в Сантандер и има много контакти както в страната, така и в чужбина. Ходи по международни конгреси и е запозната с най-новото, включително в онкологията. Опитвам се да кажа, че ако семейството ти се нуждае от второ мнение, мога да уредя баща ти бъде прегледан от най-добрите. А за парите…
— Не е заради парите — прекъсна го Хота. Никога не обичаше да говори за пари. Всички знаеха, че семейството му е богато и той смяташе, че това е привилегия, която още не е заслужил. — Ще говоря с мама и чичо. Благодаря ти, Саул, за подкрепата. Ти почти не ме познаваш.
— Трябва да се грижа за вас през тези три седмици. Не се тревожи, Хота. Ако ти е зле, ако някой ден не ти се иска да отидеш да работиш на колибите… не го приемай като работа с договор. Не е. Не е задължително.
— Добре. Ще ми кажеш ли къде има телефонна кабина, защото вече е късно да звъня в "Чагоричу".
— Хрумна ми нещо по-добро, качи се в буса. — Хвърли му ключовете. — Можеш ли да шофираш?
— Да, но книжката…
— По това време никой не минава по това шосе, ще отидем в Сантиляна дел Map, ще се разведриш. Днес ти ще ме возиш — каза му Саул с усмивка, която винаги проработваше със студентите. Не се наложи да намигне, това го пазеше за по-трудни случаи.
Хота обожаваше да шофира. Когато беше зад волана, имаше чувството, че владее една малка част от живота си, от ежедневието си, от каквото и да било. На лицето му се разля усмивка и когато майка му съобщи колко зле е реагирал баща му на предпоследната процедура, новината не го разстрои толкова, колкото предишните месеци. Разстоянието, присъствието на Ана Белен и искрената подкрепа на Саул придаваха нова перспектива на живота му, макар и само в продължение на двайсет и един дена, преди да се върне в своята ежедневна голгота с рака на баща му и напрежението в училище.
В същия този момент Ребека се бе възползвала от отсъствието на баща си, за да се приближи до Асиер и да го отведе в кухнята под дребен претекст.
Разказа му всичко.
Всичко.
Дори това, от което я беше най-много срам. Той обаче я спря с рязък жест.
— Млъкни — прекъсна я с раздразнение, — нито дума повече. Не ми разказвай живота си, момиче, не съм Ганди. И не знам защо си ме помислила за Ганди. Не се доближавай до мен, не ме притеснявай с глупостите си.
"Тъпа хлапачка" — помисли си Асиер, като побърза да излезе от кухнята, сякаш в нея бяха пуснали напалм.
Минути по-късно Ребека също излезе от опръсканото с мазнина помещение. Брадичката ѝ трепереше, но поне бе успяла да не се разплаче.
Бе я обидил.
Отново.
Сега вече беше напълно наясно — щяха да я затворят отново. Това щеше да е последното ѝ лято на свобода.
9
"Лакуа"
Половин час по-късно седях на масата в заседателната зала на управлението на "Портал де Форонда". Естибалис беше до мен заедно с двама колеги, които не познавах, присъстваха също доктор Гевара и Мугуруса, инспекторът от криминалистиката. Носех със себе си таблета, за да бъда по-оперативен, ако трябваше да се изкажа.
Оцелелите от перфектната буря бяхме със сенки под очите, бледи и изнемощели. Бих се заклел, че никой от нас не искаше да е там.
Комисар Медина, началникът ни, около шейсетгодишен мъж с гъсти вежди и брада на влъхва, влезе в залата, ръкува с всеки от нас и изказа съболезнованията си.
Алба Диас де Салватиера го следваше в дискретен втори план. Носеше широко черно палто, бе вързала косата си и лицето ѝ бе по-сериозно от обикновено. Успях да доловя изпълнения ѝ с облекчение поглед, с който ме огледа за секунда, сякаш проверяваше дали съм невредим. Това пооправи нараненото ми себеуважение. Звучи тъжно, но бях благодарен за искрената ѝ загриженост.