Ести спря за момент, когато забеляза, че Милан си записва с много ситни букви в едно мъничко самозалепващо се листче в яркорозов цвят.
— Милан, ще събереш ли всичко там?
— Опитвам се — отвърна тя с лице, чийто цвят не беше много по-различен от този на листчето.
— Следващия път си носи бележник, по-практично е, не мислиш ли? — посъветва я тя с тон, който не беше нито много строг, нито много мек.
— Самозалепващите се листчета са ми удобни — прошепна тя. — Мога да ги сложа в джоба и не заемат място. Не се тревожете, инспекторе, няма да ги изгубя.
— Както искаш — заяви Естибалис, немного убедена. — Продължавам. Също ще помолим съдията да ни даде разрешение да изискаме данни за финансовото ѝ състояние от банката, където е депозирала билета за три милиона евро. Според мнението ми на специалист по виктимология имаме три вероятни сценария — първо, че са я убили за това, че е бременна и заради евентуалния конфликт, който това е предизвикало в обкръжението ѝ. Второ — че е било заради пари. Трето, и дано не съм права, че сме изправени пред келтски ритуал, както подсказват начинът на действие и цялата тази театралност с провесването и потапянето в съд на почти три хиляди години. Освен това е убита на много неудобен за тази цел терен — високо в планината, между две провинции, близо до тунел, използван за преминаване още от праисторически времена.
Взех едно от яркорозовите листчета на Милан и надрасках набързо бележка за Естибалис. Тя я прочете и кимна утвърдително.
— Както ме съветва инспектор Аяла, искам също да издирите всичките артистични творби на Ана Белен Лианьо или Анабел Ли, както е подписвала комиксите си. Възможно е в дома ѝ да има екземпляри от онези, които е публикувала. Поискайте ги от майка ѝ, от партньора ѝ, ако има такъв. Ако не успеете, проверете в издателството ѝ и се свържете с издателя ѝ. Когато ги намерите, искам да ги разгледате внимателно и да видите дали няма да откриете някой от елементите, които видяхме на местопрестъплението — келти, котели, обесени, бременни…
— Какво ще кажете за планинарите, които са я намерили? — попита главната инспекторка.
Тъкмо щях да напиша на Естибалис същия въпрос, който зададе Алба. Тревожеше ме много информацията за тримата мъже с качулки, за които ми бе разказал Тасио.
— Взели са им свидетелски показания, това е докладът — отвърна Естибалис, раздавайки листовете на присъстващите. — Ще го обобщя накратко — Хосе Мари Гармендиябаща и Хосе Мари Гармендиясин. Съответно на петдесет и осемнайсет години. Жители на Арая, едно близко село, от което обикновено започва изкачването към тунела "Сан Адриан" откъм страната на Алава. Бащата има малка леярна, наследена от дядовците му, които са работили в металургичната фабрика в Ахурия, понастоящем изоставена. Но, изглежда, бизнесът му не върви, защото вече е уволнил всичките си работници и дори не може да наеме собствения си син. Според доклада момчето е безработно и без право да получава обезщетение за безработица. Бащата казва, че са се качили в четвъртък в планината, защото искал да му повдигне духа, а и в работилницата нямали спешна работа. Твърди, че преди да влязат в тунела, зърнали провесено на дърво тяло, което се движело или люлеело, може би от вятъра в онзи момент, и изтичали към него, когато видели, че главата му е пъхната в котел.
— "Котел" ли е казал? — попита Пеня.
— Да, казал е още в началото "котел" — отвърна Естибалис, свивайки рамене, — не тенджера, не касерола, нито друго наименование. Според мен е нормално, той има леярна, сигурно умее да различава котел от съвременна тенджера.
— Може ли да видим снимките с разположението на котела? — настоя Пеня, протягайки треперещата си ръка към средата на масата.
— Да, поне успяхме да спасим снимачната техника, но аз присъствах там още от началото на огледа, можеш да ме попиташ каквото те интересува — намеси се Мугуруса.