Аз мълчах от другата страна на телефона. Тя изпревари въпросите ми.
— Трябва да проверя някои подробности, но записът не оставя място за съмнение. Виждат се тъмната улица и светлините на уличните лампи рано сутринта. Не е възможно да са били те, Унай. Не можем да поискаме от съдията заповед за задържане, не разполагаме с нищо, освен ако аутопсията не ни разкрие нови данни.
Издадох едно "аха" вместо "дочуване" и Естибалис затвори.
Засега трябваше да ги отхвърлим. Освен ако не притежаваха дарбата да са на две места едновременно. Не… първата стена, с която се сблъсквах в разследването — трябваше да отстъпя и да търся в друга посока.
Имаше обаче и друг въпрос, по-съкровен и личен, както и по-болезнен, който напираше и който не можех да отлагам повече.
Трябваше да им се обадя.
Знаех, че трябва да им съобщя новината въпреки следствената тайна. Така че изпратих съобщение по уотсап на тримата.
С приятелите имахме среща в десет вечерта в "Алдапа", на "Куеста де Сан Висенте", за първата чаша кафе с ром, но не възнамерявах да отида, защото бях капнал и предчувствах, че краят на седмицата ще е тежък.
Трябваше обаче да ги уведомя, осъзнах това още щом Естибалис ми съобщи новината в петък на обяд. Може би някой от тях вече знаеше, може би продължаваха да поддържат връзка след толкова години.
Аз никога не задавах въпроси, тя беше едно от онези табута, които се налагат в приятелските компании, и понеже никога не изричахме името ѝ, бях привикнал към мисълта, че не е вървяла по улиците на Витория през последните двайсет и четири години.
Видях я няколко пъти, но винаги я отминавах. Бях ѝ дал това обещание и го бях спазил.
Вече минаваше седем, когато се събрахме в една градинка я старата част на града, зад вратата с желязната решетка, през която се отиваше към средновековната крепостна стена. Мястото беше рядко посещавано, дърветата предоставяха известно уединение, така че ги изчаках на една пейка да пристигнат.
Над Витория вече се бе спуснал мрак и единствено няколко котки преследваха сенки по витата стълба, която водеше до осветения старинен силоз за лед от XIX век.
Асиер се появи пръв с начумерено изражение на лицето. Вероятно бе напуснал аптеката преди затварянето ѝ. Напоследък имаше притеснения, свързани с бизнеса. Беше собственик на една от най-старите аптеки във Витория, на "Пасео де Сан Франсиско", след като последният ѝ притежател се пенсионира и му я прехвърли, и бе отворил втора аптека в новия квартал "Салбуруа", но всички знаехме, че не върви особено добре. Помощник-фармацевтите не се задържаха дълго и беше обществено достояние — макар да не се говореше за това, — че напоследък не се разбира добре с Арасели, съпругата си. Съжалявах за това, защото беше фантастична жена, която веднага се приобщи към тайфата.
Хота дойде както винаги с малко закъснение и малко подпийнал. Неговите петъци винаги започваха по-рано от нашите и в този час във вените му вече циркулираше солидно количество алкохол.
— Ехо! — каза той.
Навярно се засрами от окаяния си вид, защото се опита да пъхне в панталона края на ризата, който се подаваше изпод неудачно избрания пуловер, и приглади няколкото руси косъма, останали на темето му — вероятно си спомни за пореден път, че трябва да се подстриже.
Лучо пристигна последен, беше вдигнал качулката, за да предпази плешивината си от нощния хлад. Стори ми се по-изпит и кльощав, не знам дали защото прокарваше повече маршрути за катерене от обикновено, или защото напрежението в службата изпиваше силите му. Новият му пост на заместник-директор на в-к "Ел Диарио Алавес" го държеше в непрекъснат стрес. Лучо бе спечелил повишението си след своя принос в случая с двойното престъпление при долмена, но оттогава приятелят ми бе научил какво означава да си в ръководството на вестник и ние рядко виждахме малкото косми, останали на брадичката му.
— Какво има, Кракен? Каква е тази тайнственост? — откри огъня Лучо, след като всмукна за последно от цигарата си.
Потупах с ръка пейката, подканяйки го да седне, разговорът нямаше да е лесен и не бях наясно откъде да започна.
— Слушаме те, Унай — каза Хота, като също седна до мен.
Направих знак на Асиер да се приближи, за да вижда това, което пиша на мобилния.
Новият начин на общуване, който бях принуден да възприема, след като бях прострелян от Нанчо, ме принуждаваше да бъда кратък и ясен. Хората нямаха търпение да четат дълги текстове, а и аз нямах търпение да ги пиша, така че минах направо на въпроса.