Приближих се неохотно към ъгъла, където бяха кутиите, като заобикалях лисичите кожи, които дядо бе окачил на черни куки, забити в гредите на тавана. Въздъхнах и потърсих една определена кутия — "Кабесон де ла Сал, Кантабрия, 1992-ра". Когато я отворих, смъртта на Анабел Ли сякаш стана по-реална. Вътре бях събрал спомените от едно лято, което би трябвало да е незабравимо по очевидни причини, но накрая стана такова по съвсем други, по-болезнени и мрачни.
И като говорим за мрак и неговата кралица, под снимките, на които Лучо имаше коса на главата, Хота все още беше трезво богаташко синче, а в маниерите на Асиер вече се забелязваха наченки на сериозност и суровост, намерих един лист, подписан от покойната Анабел Ли. Рисунка на двама влюбени, застанали върху един гроб срещу стръмния скалист бряг на плажа Ла Арния в Кантабрия. Едно нарисувано с туш момиче, което бе тя самата, прегърнато от притежателя на мускулеста ръка, на която бе татуиран кракен[7].
Подари ми рисунката, предварително убедена, че ще си го татуирам. Аз още не бях приел прякора, дразнех се, че Лучо, неговият идеолог, взима на подбив прекомерно дългите ми ръце и използва това точно пред нея. Анабел обаче прие прозвището с въодушевление — всичко, което имаше митични корени, я изтръгваше от обичайното ѝ безразличие към външния свят — и настоя сама да ми татуира гигантския калмар на бицепса.
Отказах.
Това не ѝ се понрави.
— Дядо ще ме убие, ако се върна с татуирана сепия на ръката.
— Още ли слушаш дядо си? — попита със смесица от презрение и недоверчивост, които предпочетох да отмина без внимание.
— Ти също щеше да го слушаш, ако го познаваше — отсякох аз с раздразнение и сложих край на разговора.
Не знам защо запазих рисунката. Беше време да ѝ я върна.
Пристигнах във Витория няколко минути преди единайсет с аутландъра си. Естибалис ме бе уведомила, че ще я погребат в гробище "Санта Исабел". Изненадах се — там погребваха само богаташки семейства, закупили гробници в миналото, и не знаех, че Ана Белен Лианьо принадлежи към такова семейство. Спомних си стихотворението, което тя обожаваше, онова на Едгap Алан По, в което се говореше за благородното потекло на момичето. Може би имаше повече причини, отколкото предполагах, за да се идентифицира с героинята.
Облякох елегантното си палто с качулка, в случай че време? То ни изненада, и заварих новия екип на отдел "Криминални разследвания" на входа на старото гробище. Естибалис, Пеня и Милан, облечени малко по-официално от обикновено, премръзнали от студ като мен и втренчили очи в небето, което предвещаваше първия и преждевременен сняг за годината.
Милан, която очевидно се чувстваше неудобно без дънките си, заговори първа, като извади едно оранжево листче от страничния джоб на огромното си пухено яке.
— Открих в социалните ѝ профили, че е споделила за бременността си преди два месеца с рисунка, предполагам, че е автопортрет. Жена с дълга коса, седнала върху гроб, разположен срещу стръмен скалист бряг, и с издут корем. Получила е много "харесвания" и поздравления от феновете си. Не открих нито един хейтър, на когото това съобщение да не му е харесало — каза тя вместо поздрав, когато се приближих до тях.
Благодарих ѝ с поглед за информацията и написах на Ести:
"Нещо ново?"
Тя отговори лаконично:
— После ще ти кажа.
— През целия уикенд разглеждах рисунките на Анабел Ли. В първите ѝ публикувани комикси има елементи за келти и обесени, но са еднократни щрихи. Не намерих някакъв сюжет, който да има каквато и да е връзка с това, което са ѝ сторили. Също няма бременни, нито ритуали за плодовитост. Издателят ѝ… — каза Пеня, сочейки един пълен, около шейсетгодишен мъж — е много разстроен. Очевидно е бил силно привързан към нея, на пенсионна възраст е, но продължава да работи по призвание. Издателството е малко, казва се "Малатрама", едва ли ще оцелее без основния си източник на приходи. Но ако ме попитате дали трябва да го включим в списъка на заподозрени, отговорът ми е не. Изглежда добър човек и има алиби за четвъртък сутринта. Жена му потвърди версията му и ми показаха самолетните билети. Били са на среща на издатели на комикси в Барселона.
Когато отидох да го разпитам, изглеждаше зашеметен от смъртта на Анабел Ли.
"Благодаря, Пеня. Много полезна информация" — написах и му се усмихнах.
По торбичките под очите и засиления тик на ръката заключих, че е прекарал две безсънни нощи, взирайки се с уморените! Си очи в комиксите на Анабел Ли.
Последвахме на известно разстояние семейното шествие между кипариси и ягодови дървета, но, изглежда, единственият роднина бе жената, която предположих, че е майка ѝ и която беше нейно копие, само че с двайсет години по-възрастна — дълга тъмна коса, прав бретон над очите, черен кожен панталон и кожено яке с емблемата на МК "Драйедс". "Дриадите" — преведох наум. От което заключих, че е президент на женски рокерски клуб.