Всичко ѝ се удаваше с лекота, прекрачваше граници и смесваше жанрове, въпреки че творческите ѝ ориентири бяха Густаво Адолфо Бекер, лорд Байрон и Уилям Блейк. Не се разделяше с черния си флумастер "Щадлер" и често ръцете ѝ от китките до лактите бяха изрисувани с импровизирани картинки, които ѝ хрумваха постоянно — докато миехме металните купи от закуската или когато Саул Товар, директорът на лагера, ни пълнеше главите със старинни ритуали и истории, докато ни караше с един раздрънкан микробус на интересни места по северното крайбрежие, като Сан Хуан де Гастелугаче в Биская или плажа Деба в Гипускоа.
Анабел Ли имаше и други странности. Настроението ѝ винаги беше забулено от лека сянка, отговорите ѝ бяха неясни и всички знаехме, че повече е запленена от необуздания си вътрешен свят, отколкото от маловажния ни преход към зрелостта. Държеше много на самотата си и я глезеше, както някои вдовци глезят ангорските си котки — всеотдайно и посвещавайки им най-хубавите часове от деня.
Така че ѝ бяха достатъчни четири дни и три нощи, за да нокаутира сърцето ми, по онова време доста девствено и все още с малко рани, които да ближе. Нещастно. Взе го, нахрани го, остави го да привикне към мълчаливата ѝ и обезпокоителна компания и го изплю, когато… още не знам защо.
Не знам каква проклета причина я подтикна да се освободи от него с това… щях да кажа безразличие, но не. Високомерният човек е безразличен, тя можеше да бъде сърдечна. Всъщност Анабел се движеше в паралелен свят, който понякога се сливаше с нашия, но тя действаше на друго място, в друг порядък на нещата — на нейните собствени фантазии. Новината за смъртта ѝ обаче не ми изглеждаше твърде реална, нито конкретна — само алтернативен край на някой от комиксите ѝ.
Склонни сме да мислим, че създателите на тези истории не си отиват, нито остаряват, просто остават — ето това винаги мислех за Анабел Ли, въпреки че от години не исках и да чуя за нея заради начина, по който приключи онова лято.
Когато стигнахме до паркинга и слязох от патрулната кола, студеният вятър ме шибна силно в лицето в знак на добре дошъл в реалността и за малко да отнесе Естибалис и нейните метър и шейсет нагоре по планината. Тя извади червения кичур коса от устата си и продължи да върви. След дъждовете през предните дни пътят, който водеше към тунела "Сан Адриан", беше разкалян. Прогнозите за времето явно щяха да се окажат верни, защото предвещаваха бури с градушка и тъмните дъждовни облаци, носени от северния вятър, изглежда, щяха да дадат право на метеоролозите.
— Готов ли си, Кракен? — попита ме Естибалис с лека тревога. — Главната инспекторка ми разреши да присъстваш като експерт, но не знае, че си я познавал.
"И предпочитам засега да не го знае" — написах на мобилния си и ѝ го показах.
Тя ми намигна в знак на съгласие.
— Мисля, че така е по-добре — съгласи се тя. — да вървим, след два часа ще се стъмни. Между другото, има ли нещо, което трябва да знам за жертвата? Нещо в стила ѝ на живот, което да е важно, като се има предвид начинът, по който е умряла?
"Не, доколкото знам" — отвърнах ѝ със свиване на рамене.
"Няма да ти разкажа всичко, което се случи онова лято, Естибалис. Не съм готов, нито искам да го споделям" — премълчах.
Бяхме стигнали до тунела "Сан Адриан" в природния парк "Аискори-Арац" по шосето за Сегама, тъй като там се намираше най-близкият до планината паркинг. На него видяхме две коли на отдела по криминалистика, така че започнахме да се изкачваме.
Тясна чакълеста пътека, която и аз, и Ести бяхме преминавали поне десетина пъти преди това, ни заведе до отвора на тунела. Прекосихме островърхия сводест вход и извървяхме шейсетте метра на пещерата. Вдясно отминахме реставриран параклис и малкото находище, където група археолози работеха всяко лято.
Светлината бързо помръкваше в края на един изпълнен с напрежение следобед. Зелените и златистите листа на буковете, които оставаха зад нас, се люлееха неспокойно под напора на силния вятър.
Обичах да слушам шумоленето на буковете и дъбовете в планината през ветровитите нощи, когато спях в къщата на дядо ми във Виляверде. Беше концерт, в който хората бяха излишни, макар че в този ден шумоленето на дърветата не ми се стори толкова прекрасно. Да, беше впечатляващо, но не ме отпусна както друг път.
Тунелът "Сан Адриан" завършваше с голям продълговат отвор в скалата. Естествено отверстие, през което бяха преминавали странници и пътници още от праисторическо време и което е било в продължение на векове част от Северния път към Сантяго.