Още не бе казал на Ребека, че ще посетят пещерата Сандайли, за да не би да откаже и да устрои неприятна сцена. Саул не понасяше пукнатини в публичния си образ. Толкова усилия му бе коствало да го изгради…
Затова я сложи да седне на мястото на пътника с добре закопчан колан и разговаря с нея, за да я разсее, през двата часа, които продължи пътуването.
Пейзажът не се промени особено — зеленото бе заменено от зелено, евкалиптите и боровете — от дъбове и букове, дърветата докосваха стъклата на прозорците, когато пътят се стесни, великолепен летен ден, който обещаваше да се превърне в незабравим спомен.
— Радвам се, че те взех със себе си — призна ѝ Саул, като почеса брадата си, която си пускаше всяка година по време на ваканцията.
Така си отпочиваше от толкова бръснене, беше толкова гъста и буйна, че скриваше чертите му. Той вдигна ръката си от скоростния лост и я протегна към нея.
Дъщеря му погледна ръката му, познаваше я до болка. Гледаше я втренчено — беше жилеста и дълга, на изтънчен великан. От известно време ръцете се бяха превърнали в нейна фикс идея. Вътрешно се срамуваше, че определя хората според ръцете им.
Ако приличат, този човек не ми харесва.
Ако са различни, ще му дам шанс.
През тези дни обаче баща ѝ беше толкова чаровен, толкова общителен, винаги грижлив и внимателен, а тя, единствено дете, понякога капризна в желанията си — купи ми тази книга, купи ми и другата, заведи ме там и там. И той с готовност угаждаше във всичко на своята принцеса.
— Благодаря за тези дни, татко — и тя хвана ръката му и топло я стисна. — Наистина. Благодаря, че ме доведе тук и ми позволи да съм щастлива, а това ме прави още по-щастлива.
— Скъпа, не можех да постъпя другояче. Сега сме само двамата. И леля ти. Не го прави отново, не ме предавай отново. Имам само теб и леля ти — повтори. — Не ме оставяйте сам. Обичам те, обичам те много, детето ми.
"Не съм дете" — за малко да каже. Но инстинктивно замълча и отдръпна ръката си.
Измина известно време, през което и двамата мълчаха. Познатите завои на пътя вдъхваха безпокойство у Ребека.
— Къде отиваме, татко?
— В пещерата Сандайли.
Ребека преглътна и се изчерви до ушите.
"Не в пещерата Сандайли, Синя брада" — помисли си тя, обзета от паника.
Не в Сандайли, в онзи кладенец под плачещите сталактити, където започна всичко.
13
Чагоричу
20 ноември 2016 г., неделя
Две жени — червенокоса и кестенява, излязоха с престорено спокойствие от боядисаната в синьо стая, където един превърнат в развалина мъж, една обезформена сянка на някогашния як баща крещеше: "Кракен, Кракен, Кракен!..", "Идеята беше адски глупава" — мислеше Естибалис, вървейки по коридора на старческия дом в Чагоричу.
Дръпна за ръката Алба, която бе запазила хладнокръвие пред болния от Алцхаймер, и двете приятелки влязоха в асансьора, сякаш напускаха ада, за да вдишат малко въздух.
Алба бе предложила да придружи Естибалис при седмичното ѝ посещение на баща ѝ в старческия дом в Чагоричу. Не че я беше страх, но баща ѝ не беше толкова избухлив пред непознати и тя си спестяваше обичайното повикване на дежурния болногледач, за да му инжектира успокоително.
Точно когато слизаха по стълбите на входа, една около шейсетгодишна жена с огромен шал на ярки шарки се спря, загледа се в тях и започна да ги ругае с енергични жестове:
— Не мога да повярвам как ни излъга всичките! — извика и насочи заплашително пръст право към Алба.
— Моля? На мен ли говорите? — попита тя учудено.
— Да, на теб говоря. Нали ти си комисарката Салватиера?
— Главен инспектор — поясни тя.
— Ти дойде на погребението на сина ми Матео Руис де Суасо, ти ме утеши.
Алба и Естибалис едновременно си спомниха трийсетгодишната жертва, която се появи под нишата на Бялата дева в разгара на празненствата.
— Ти ми обеща, че ще заловите виновника… а си спяла всяка нощ с него — продължи жената разгневено. — Защо не си в затвора?
— Защото не съм виновна за нищо, госпожо — отвърна Алба бавно. Трябваше да запази на всяка цена спокойствие.
— И съдията ти повярва?
— Не съм била заподозряна, нито обвинена в каквото и да е. Не знаех за престъпната дейност на мъжа, който ми беше съпруг. Разбирам болката ви, но…
— Това го разправяй на друг! Докато не изгубиш дете, не можеш да разбереш нищо.