Алба се опита да брои до десет и мислено се пренесе в къщата в Лагуардия, където се скриваше от света, съзерцавайки планината на Унай. Несъзнателно постави ръка на корема си.
— Съжалявам, че мислите така, но изпълних обещанието, което ви дадох, разкрихме самоличността на убиеца на сина ви, при това на една твърде висока лична цена.
— Глупости, все нещо трябва да си знаела! Жените на убийците винаги се правите на ни чули, ни видели. Никой не убива двайсет души ей така, все някой си е затварял очите.
"Няма да я убедя — каза си Алба. — Това не е лично. Просто съм човекът, който е бил най-близо до убиеца на сина ѝ. Не е лично."
— Съжалявам, че мислите така. Желая ви приятен ден, госпожо — сбогува се тя с любезен, но твърд тон. И с това сложи край на разговора.
Отминаха жената с огромния шал и излязоха в градината с борове, по чиито клони се бяха задържали малки купчинки сняг от сутринта. Без да разменят и дума, двете се приближиха до една поолющена зелена пейка, която беше скрита от погледите на възрастните обитатели на дома.
— За пръв път ли ти се случва? — попита я Естибалис.
— Не се тревожи сега за това, нека седнем на пейката. Имам нужда да си почина от толкова напрежение. Този месец се оказа по-уморителен, отколкото очаквах.
Естибалис се съгласи и седна до нея. Помълчаха известно време, после Алба реши да се възползва от ситуацията и откри огъня.
Работата ѝ я принуждаваше да бъде директна и да подхваща деликатни теми ежедневно. Знаеше, че Естибалис ще понесе разпита.
— Ести, баща ти те е биел, нали?
Естибалис се размърда на пейката, протегна ръка и откъсна малка шишарка от близкия бор. Започна да си играе с нея. Оттам, изпускаше нервите си. От върховете на пръстите си. Винаги ѝ се случваше — някоя химикалка, ластика за коса… проклети издайници.
— Толкова ли ми личи? — призна най-сетне.
— Не го докосна, беше скована, още те е страх от него. Видяла съм го у много жертви.
— Не съм жертва — отвърна. Колко пъти бе повтаряла това пред огледалото? — Баща ми е болен от Алцхаймер, мога да ги надвия за три секунди. Не ме е страх от него.
Алба не се впечатли от перченето на приятелката си.
— Затова ли специализира виктимология?
Естибалис най-после се предаде, свали гарда, открехна вратичката, която водеше към подземията на нейната крепост.
— Исках да разбера какво ме превърна в жертва, за да не допусна никога повече някой мъж да се отнася така с мен.
Алба само постави ръка върху бедрото ѝ, за да ѝ вдъхне мъничко смелост, мъничко топлина, за да ѝ каже "тук съм и можеш да разчиташ на мен". Спокоен и топъл допир, който имаше целителна сила.
— Виж — продължи Естибалис, след като помисли малко, — колкото и силна и издръжлива личност да си се родил, колкото и да се противопоставяш на боя, малтретирането, тормоза… в детството реалността те притиска и ако си момче или момиче с двайсеткилограмово тяло, не можеш да попречиш на някой възрастен да те превърне в жертва на силата си. И мисля, че това се случва ежедневно. Имам предвид насилието в семейството, неразкритите, неразобличените издевателства, които майките понякога се правят, че не виждат. Как тези по-слаби физически момчета и момичета могат да се противопоставят, за да не ги превърнат в жертви? Невъзможно е, не могат. Това оставя следи в характера им който при други обстоятелства не би имал патологични черти.
Алба кимна с разбиране. Знаеше предостатъчно за психопатични черти.
— Бившето ти гадже, Икер… беше добър човек, нали?
— Неспособен да убие и муха.
— Затова си го избрала, чувствала си се в безопасност, защото си знаела, че никога няма да ти посегне. Търсела си закрилник.
— Да не си психолог?
— В нашата работа всички сме такива в известна степен.
— Тогава сама си си дала отговор — заяви Ести.
— Но си скъсала с него преди няколко месеца. Вече се чувстваш силна.
Естибалис кимна утвърдително и докосна с ръка сребърната верижка с егускилорето.
— Случи се след смъртта на Енеко, по-големия ми брат. Той ме защити от баща ми, макар че ме въведе в свят на вещества, които ми вредяха и ме направиха зависима. Но в действителност се бях вкопчила в него, в закрилата на брат ми, а не в наркотиците, които ми даваше. Затова повече не ги докоснах след смъртта му и съм сигурна, че няма отново да го направя, въпреки че Унай продължава да се съмнява. Още не е разбрал, че се дрогирах заради Енеко и че без Енеко няма наркотици. Чиста съм, чиста съм от Енеко. Смъртта му ме откопчи от него, както и от потребността ми от закрила, затова скъсах с Икер няколко седмици след това. Осъзнах, че вече съм пораснала, че работата ми и случилото се неусетно са ме превърнали в зряла личност. Погледни ме, висока съм едва един и шейсет, никога няма да съм силна като един мъж и всеки арестуван може да ме повали, но вече не живея в свят, в който някой, който тежи с петдесет килограма повече от мен, ме рита всяка сутрин, ако не изям скапаните бисквити.