— Но продължаваш да избираш добри мъже като Унай, от него не си се откопчила, нали? Още го обичаш.
Шишарката се изплъзна от ръцете на Естибалис, какъв смисъл имаше да лъже Алба.
— Как си го разбрала? — прошепна.
— Когато баща ти те е биел… ти си викала Кракен, викала си го, за да те спаси, затова баща ти помни прякора му. Всъщност това, което той помни, е, че викаш името му.
— Вярно е. Това беше своеобразен отдушник и начин всичко да стане по-бързо. Никога не съм очаквала да дойде. Отношенията ни с него никога не са били в тази насока.
В държането ѝ нямаше нито следа от озлобление, от враждебност или съперничество, в Алба тя виждаше единствено приятелка, на която да разкаже.
Какво да разкаже? Всъщност всичко — най-после щеше да изрече истината пред човек, който не я съдеше.
— Унай е любовта ми, единствената ми любов, единствения мъж, когото истински съм обичала и в когото винаги съм била влюбена още от тринайсетгодишна, когато Енеко и Лучо започнаха да ходят заедно в планината и понякога срещахме Унай, Беше по времето на двойното убийство при долмена.
"Когато твоят мъж започна да убива деца" — премълча Естибалис, защото смяташе Алба за най-голямата жертва на Нанчо.
— Унай беше двайсетгодишен — продължи с нова шишарка между пръстите си. — Много пъти се опитах да престана да ги обичам, особено когато започна да излиза с Паула, една от най-добрите ми приятелки. Чувствах се неудобно с тях, исках да се отдръпна. Когато тя умря, искаше ми се и аз да умра. Виждаз мъката на Унай, бях свидетел как онази ужасна злополука го съкруши, как прие факта, че децата, която тя носеше в утробата си няма да живеят… Идеше ми да умра, когато го видях да страда така. Исках единствено да престане да страда повече. Спасихме го всички заедно — дядо му, Херман, приятелите, спокойният живот във Виляверде… Опря се на нас и позволи да му помогнем. Затова знам, че афазията на Брока няма да го победи. Вече е претърпял доста удари, станал е по-силен, добил е закалка, като дядо си. Унай ще бъде столетник, който ще се оттегли в селото си, когато се пенсионира, без никой да е могъл да го прекърши.
Алба се усмихна, прегърна Ести през рамото и я привлече към себе си. Ести опря глава на рамото на приятелката си.
— Винаги съм знаела това — каза Алба. — А Унай знае ли го?
— Той е мъж, дори не му минава през ума — усмихна се Естибалис, свивайки рамене.
— Вярно е, толкова е… добродушен. И затова си е спечелил това място в живота и на двете, нали? Защото никога няма да ни нарани нарочно — каза Алба.
— Да, мисля, че е заради това. Но това няма да сложи край на приятелството ни. Обещай ми. Не понасям клишето за женското съперничество.
— Нито пък аз. Ти се грижиш за него, той се грижи за теб. Ти си най-добрата приятелка, за която може да мечтае. Искам да си в живота му, искам да продължиш да го обичаш. И аз нямам какво да кажа, той те е избрал, мисля, че за него си член на семейството, сестра, много повече от приятелка.
— Да, отдавна съм приела ролята си на мълчалива обожателка — Естибалис въздъхна, когато чу звънкия смях на Алба. — Не се шегувам. Когато се запозна с Паула, мен дори не ме забеляза, бях невидима на радара му. Споделяше с мен за развитието на връзката им, Паула правеше същото. Бяха луди един за друг, а аз бях помежду им, душеприказчица и на двамата, шаферка с лилава рокля, да, лилава, на сватбата им. Но знаеш ли, постъпих в полицейската академия заради него, за да бъда до него всеки ден от живота си, докато се пенсионирам. Всеки божи ден. Виждах го по-често от Паула, доверяваше ми тайни, които не можеше да сподели с нея. Това беше моят избор, толкова го обичам, че дори не искам да спя с него и така да рискувам да го загубя. Толкова го обичам, че искам всичко от него и всичко имам от него — виждам го всеки ден, мога да му се обадя по всяко време, мога да седна на леглото му в болницата, мога да обядвам всеки ден с него, мога да закусвам с него. Човекът, когото обичам, е до мен и така ще бъде през целия ни живот. Повярвай ми, това не е утешителна награда.
— Заслужила си всичко, което имаш. Вие сте двама добри хора, които се грижат един за друг. Ако някой ден мен ме няма, знам, че ще бъдеш до него, ще се грижиш за него.
— Какво искаш да кажеш с това, че някой ден няма да те има… Какво става, Алба? — Естибалис се отдръпна от нея разтревожена.