— Да — съгласих се с нея. "Да" се произнасяше лесно. Една съгласна и една гласна, които не звучаха кресливо като кукуригането на див петел.
Ести ме погледна съучастнически, щастлива, че е станала пряк свидетел на словесните ми опити.
С наслада вдишвах соления въздух въпреки неприятния, твърде топъл за ноември вятър и усещането, че всеки момент ще завали.
Почувствах се леко потиснат от спомените, които ме връхлетяха при завръщането ми на този бряг, който се бе оказал толкова важен за мен преди години. Имах неуредени сметки с бога на това море, от две десетилетия избягвах да влизам в тези води, Кантабрийското море за мен беше заплашително и коварно. Опитах се да скрия от Естибалис състоянието ри.
Тя не знаеше.
Нищо.
Никога не ѝ казах.
И се ядосах, ядосах се много при мисълта, че Лучо е споделил онези подробности с Енеко, Ел Егускилоре.
В този момент една кола паркира до нашата и Пауланер слезе от нея — не без известно затруднение. Беше се закръглил още повече от последния път и ми се стори по-тромав. Бе си пуснал една от онези странни бради без мустаци, които обграждат цялата челюст, и приликата му с монаха от бирата се бе засилила.
— Скъпи ми Унай — поздрави ме той сърдечно и ме прегърна. — Колко се радвам да те видя отново!
Аз направих жест, за да отвърна: "Аз също" и старият инспектор ме погледна учудено.
— А, да… не можеше да говориш. Казаха ми. Наистина съжалявам, момче. Съжалявам много.
Свих рамене и му се усмихнах, прикривайки неудобството си. Не ми беше приятно да виждам как травмата ми притеснява хората, които ме обичаха. Укорих се, че съм страхливец, защото не бях направил никакви усилия в продължение на месеци, за да си възвърна говора.
— Аз съм инспектор Гауна — приближи се Естибалис и протегна ръка.
— Приятно ми е, инспекторе. Грижете се добре за колегата си, защото по тези места го ценим много — каза ѝ той и я потупа по гърба, като за малко да я събори на земята.
— Това правим, инспекторе. Това правим — отвърна тя усмихната.
— Тогава да отидем да поговорим с Ектор дел Кастильо. Благодаря ви много, че сте решили случая с кражбата на котела от Кабарсено. Пресата писа доста дискретно за него, но ако този толкова ценен предмет не се бе появил, шефовете скоро щяха да ни хвърлят на кучетата.
— Всъщност би ни се искало да го бяхме намерили при други обстоятелства — отбеляза Естибалис. — Ще видим къде ще ни отведе всичко това. А, и благодарете на колегата си, който ни даде доклада за момичето от Фонтибре.
— Това ни е работата — отвърна той, почесвайки брадата си с блажена усмивка. — Спомена ми за някакъв отдавнашен случай, но по онова време не съм работил по него.
— Все пак да видим дали Ектор дел Кастильо може да ни помогне с нещо — каза Естибалис.
Прекосихме прага на реставрираната сграда и се качихме на четвъртия етаж, където беше кабинетът на Ектор. Бях му изпратил имейл предния ден, още щом с Естибалис решихме, че се налага да отидем в Кантабрия, и Ектор ми отговори мигновено.
Заварихме го да стои с гръб към вратата, съзерцавайки великолепната гледка, разкриваща се през прозореца на кабинета му. Погледна ме с любезно и сърдечно изражение и се приближи към нас.
Ектор беше с няколко години по-възрастен от мен, а неизменният му директорски костюм му придаваше още по-голяма сериозност. Беше среден на ръст, имаше светла коса и светлокафяви очи, четвъртита челюст и спокойни жестове. Винаги обмисляше отговорите си и внушаваше чувството, че нищо не може да го смути. Беше изключителен експерт по археологически въпроси ѝ исках да споделя с него съмненията си след онова, което бях видял при тунела "Сан Адриан".
— Инспектор Ланеро… — поздрави той Пауланер с усмивка, — инспектор Аяла, толкова се радвам да ви видя отново! Добре дошли отново в нашия край, да не би да ви е домъчняло за нас?
Стиснахме си ръцете сърдечно и аз кимнах с глава.
В началото не забеляза афазията ми, но колежката ми се притече на помощ, преди ситуацията да стане неудобна.
— Аз съм инспектор Естибалис Руис де Гауна, може да ме наричате инспектор Гауна. Водя разследване, в което се натъкнахме на предмет, откраднат от този музей, котела от Кабарсено. Инспектор Аяла сега е един от експертите ни, тъй като се възстановява от афазията, причинена от мозъчна травма от предишен случай. Затова не може да разговаря с вас.
— Можеш да ми говориш на ти, не съм толкова стар — отвърна спокойно и ни покани да седнем на столовете около огромната маса от орехово дърво в кабинета си, докато той се настани в едно кожено кресло. — В течение съм за състоянието на инспектор Аяла, въпреки че не повдигнах тази тема, когато вчера той се свърза с мен. През последните месеци бе невъзможно човек да се откъсне от медийния шум около престъпленията, извършени във Витория. Е, инспектор Аяла, как ви е най-удобно да общуваме?