Имаше право, цялата тази постановка беше твърде нагласена за обикновено убийство. Подходът беше много странен, сякаш бяхме влезли през тунела "Сан Адриан" и бяхме излезли през тунела на времето в друга епоха, където ритуалът на смъртта сам по себе си имаше толкова голямо значение.
Имаше нещо много анахронично, много "извън времето" в тази сцена.
Профайлърът в главата ми се задейства, за да обработи, поне мислено, първите впечатления за профила — сцена, начин на действие, почерк и позициониране на тялото. Виктимологията беше задача на Естибалис.
Наличието на съд, въже и вода говореха за организирано престъпление, присъщо на психопат, а не на импулсивен психотик. Убиецът или убийците — множествено число, което не отхвърлих още в началото, — бе планирал този ритуал до последната подробност. Котелът беше оръжиефетиш — предмет, който сам по себе си не е оръжие, но който този убиец бе превърнал в такова. Имаше също опит за контрол — вързаните на гърба ръце говореха за човек, който се е страхувал, че жертвата ще се защитава и ще провали планираната от него постановка.
От друга страна, скритото лице постмортем[3] можеше да сочи известно чувство за вина и че може би убиецът е познавал Анабел Ли. Възможно беше също убиецът да е бил прекъснат от свидетелите и да не е могъл да довърши ритуала. Беше още рано да се правят заключения. Макар че цялата тази аранжировка на местопрестъплението ме навеждаше на мисълта, че е пресъздаване на нещо. Дърво, историческо място, археологически артефакт като бронзов съд…
Не бях обаче напълно убеден, че е дело на чист психопат. Виждах смесени черти в тази престъпна личност, нещо месианско, сякаш е изпълнявал възложена му мисия, убивайки ритуално Анабел Ли. И в това, за моя голяма тревога, имаше нещо много психотично, присъщо на душевно болен, на патологичен ум, който е изгубил връзка с реалността. С други думи — на безумец.
Това ме безпокоеше, защото психотичните убийци са непредсказуеми, а аз обичам подредения и систематизиран свят. С други думи, свят, подлежащ на контрол.
— Течности, докторе? — попита Естибалис, обръщайки се към нея.
— Не открих следи от кръв или семенна течност — каза тя и погледна отново към небето. — Няма да успеем да свършим, преди да се стъмни, така че ще имам възможност да потърся с луминола и с ултравиолетовата светлина на лампата на Уд. Ще ѝ снема пръстови отпечатъци от показалеца на дясната ръка, макар че вече знаем самоличността ѝ. Но за всеки случай искам да се подсигуря.
— Какво можете да ни кажете за времето на смъртта?
— Има трупно вкочаняване, значи са минали повече от три-четири часа от смъртта ѝ, макар че студът и други фактори могат да променят понижаването на телесната температура, а с това и експертизата. Според мен е умряла рано сутринта. През седмицата и през зимата това място е много безлюдно. Археолозите от компания "Арансади", която ръководи разкопките, работят единствено през лятото, така че убиецът е имал време да я завърже, да я постави в съда, да я види как умира и да си тръгне.
— Значи планинарите са я открили мъртва, ако е вярно, че са дошли рано следобед.
— Ако е вярно, че не са дошли по-рано, със сигурност вече е била мъртва.
— Благодаря, докторе. Това е всичко — сбогува се Естибалис и се приближи до един криминалист, за да му поиска протокола от огледа.
Видяхме карта, на която бяха скицирани близките дървета, входът на тунела откъм страната на Алава, местоположението на трупа и на бронзовия съд. Бяха номерирали всички веществени доказателства за преместването им. Един криминалист още снимаше хартиени салфетки и фасове. Мястото около тунела все още не се бе превърнало в сметище, но през него минаваха небрежни и безсъвестни туристи, така че там имаше какво ли не — найлонови торбички от пържени картофи, алуминиево фолио за сандвичи, смачкани консервни кутии…
Бяха взели пръст от подметките на обувките на Анабел, за да направят сравнителен анализ с пръстта на паркинга на нефтената компания в Алава и на този откъм страната на Гипускоа, за да установят откъде се е изкачила до тунела и какви са били последните ѝ движения. Също така трябваше да обработят и отпечатъците от гуми на паркираните там коли.
Що се отнася до следите от стъпки… това беше истинска бъркотия, имаше няколко дузини различни отпечатъци, най-вероятно на туристите, които се изкачваха на Аискори в края на седмицата. Андони Куеста имаше право — щеше да е истински кошмар да ги съпоставят с тези на "Соулмейт" — базата данни с всички модели на маратонки, която имахме в отдела.
Оставих Естибалис да разучава подробностите в доклада и се приближих до тайнствения бронзов съд, поставен върху тревата, на няколко метра от Анабел. Диаметърът на най-широката му част беше около шейсет сантиметра, имаше нитове и две халки отстрани. Съдът беше старинен и много добре знаех кой може да ми помогне да определя произхода му.