Учудих се, че Естибалис и Алба си говорят на ти. Знаех, че Ести се възхищава на началничката ни и че двете се разбират добре, но едва сега осъзнах, че по време на отсъствието ми те са се сближили и отношенията им са надхвърлили професионалната сфера, и се зарадвах. И за двете. Влияеше им добре. На Алба — за да излезе от изолацията си във Витория, а на Ести — за да се съсредоточи и да забрави многобройните си зависимости. А може би ги бе свързала скръбта, която трябваше да преодолеят — едната — за мъжа си, другата — за брат си.
Трогнах се, че шефката ми и колежката ми са се съюзили и са притиснали официалната машина, за да ме принудят да се върна. И особено, че най-добрата ми приятелка и жената, която не знаеше дали детето, което чака, е мое, се грижат за мен зад гърба ми и ме подтикват да изляза от зоната си на комфорт, за да се възстановя.
И именно там, в планината Аискори, същата, която древните са наричали Границата на злосторниците, реших — заради мен, заради Анабел Ли, заради Алба и заради онова още неродено дете — да дам всичко от себе си и отново да бъда предишния Кракен.
В продължение на няколко минути изчаках на благоразумно разстояние Естибалис да приключи разговора си и не пропуснах да забележа тържествуващата усмивка, с която затвори телефона.
Приближих се и ѝ посочих екрана на мобилния ми телефон.
"Сигурна ли си в това, което току-що поиска, Ести?" — бях написал на него.
Тя ме погледна дяволито, не изглеждаше изненадана, че ме вижда там, не знам дали ме бе усетила с гърба си, или различаваше стъпките ми от тези на другите. Естибалис имаше почти свръхестествена чувствителност към мен, с която бях свикнал, но която не преставаше да ме учудва.
— Да се върнем на местопрестъплението, дано да свършат по-бързо, защото тези гръмотевици никак не ми харесват, още по-малко вятърът, който задуха — каза тя и отново се заизкачвахме към южния вход на тунела. — Знам, че не искаш да се включиш отново, че не е нужно да усложняваш живота си, но си добър профайлър, а аз съм добър виктимолог. Не знам дали това е началото на серия от убийства, или убиецът го е правил и преди, това ти трябва да прецениш, но е ясно, че този начин на убийство е извън обичайното и ти можеш да помогнеш много, за да открием кой е негодникът, който е сторил това на Ана Белен Лианьо. Тревожи ме фактът, че е била бременна. Надявам се, че дори да е сериен убиец, няма да търси единствено жертви, които да отговарят на това условие, защото се вбесявам само като си го помисля.
"Не, Естибалис. Никой няма да вземе да убива бременни от Алава. В никакъв случай. Дори не си го помисляй" — казах си аз.
Погледнах обаче черните облаци, които се трупаха над главите ни, и ме обхвана предчувствието, че природните сили отново ще следват своя ход, без да се съобразяват с мен.
4
Параклис "Сан Адриан"
17 ноември 2016 г., четвъртък
— Направи го заради нея и заради детето и — настоя и двамата отправихме поглед към върха, защото в същия момент закапаха едри и студени капки дъжд, които не предвещаваха нищо добро.
"Заради нея и заради детето ѝ" — помислих си, докато наблюдавах как правят оглед на тялото на Анабел Ли. Но помислих не за нея, нито за нероденото ѝ дете, а за жената, с която колежката ми току-що бе разговаряла по телефона.
— Да отидем на местопрестъплението — каза Естибалис. — Ако завали, ще бъде истинско бедствие. Дано ни позволят да им помогнем за събирането на доказателства. Ще трябва да ги приберем на сухо в тунела. Едва ли ще стигнем до колите, без да се намокрим.
Кимнах с глава и я последвах.
"Беше права, че след всичко, което видях, не бих могъл да стоя във Виляверде и да не участвам в разследването. Щях по цял ден да ти звъня и да ти досаждам с въпроси" — признах ѝ аз на дисплея, докато вървяхме към мястото на престъплението.
Ледените капки вече бяха преминали в пороен дъжд, а това, което най-много ме безпокоеше, беше все по-бурният вятър, който се спускаше от голото било на върха.
— Да, и щеше да нахълтваш бесен в кабинетите, ако разследването не протича както ти очакваш. Вече сме ти сърбали попарата, Кракен. — Тя се засмя почти щастливо и с блясък на надежда в очите. — Хайде, върни се най-после у дома.
"Ужасен съм — написах. — Тази сутрин се събудих нервен, защото трябваше да се изправя пред тълпа от хора и пред официални лица, за да ми връчат някаква грамота. Най-голямото ми притеснение беше белегът от куршума да не се забелязва много." — Спрях да пиша и почти машинално прикрих белега с кичур коса.