"И по-добре да не ти разказвам за срещата си с Алба" — помислих си, стискайки зъби, за да не позволя гневът ми да се излее навън.
Тя се усмихна, аз се усмихнах. Беше едно мълчаливо "да" и двамата знаехме това.
Само че не ѝ казах цялата истина.
Голата истина беше, че по време на огледа бях успял да забравя една реалност, с която нямах представа как да се справя — майчинството на Алба и моето възможно бащинство. Имах нужда да се потопя изцяло в това разследване, което се очертаваше сложно и объркано, защото сладката от черница и печените кестени нямаше да ми попречат да мисля до побъркване за тази бременност.
— Знаеш ли — каза Ести, — брат ми Енеко ми разказваше истории за това място винаги когато се качвахме тук с тайфата. Има стотици такива. Оттук са минавали поклонници по Пътя към Сантяго, рицари, карети, благороднички и търговци в продължение на хилядолетия. Но има една история, която ми харесва много. Тя е за един отшелник, който живеел близо до поклонническата лечебница, построена през Средновековието малко по-надолу. Сега е параклис "Свети дух". Разказват, че този отшелник помагал на децата, които проговаряли късно.
И докато ми разказваше историята, забелязах несъзнателния жест, с който търсеше сребърното егускилоре[4], което носеше окачено на кожена връв. Споменът за брат ѝ Енеко, Ел Егускилоре, беше там. И Ести като мен още не се бе възстановила напълно.
В този момент се появи Куеста и ни прекъсна. Съдебният секретар мина край нас, търсейки подслон от дъжда в тунела. Другите двама криминалисти, съдебната лекарка и инспектор Мугуруса побързаха да поставят тялото на Анабел в чувала. Куеста ни подаде един портфейл, поставен в найлонов плик. Водата се стичаше по бялото му защитно облекло.
— Мисля, че трябва да видите това — каза той.
— Какво е точно? — попита Естибалис, повече загрижена за това, което оставаше да се прибере от мястото на престъплението.
В същия момент заваля град и ледени парчета, големи колкото топчета за игра, ни заудряха бясно.
— Котела! И якето! — извика инспектор Мугуруса. — Елате да ни помогнете!
Тримата се затичахме, без да имаме време да продължим разговора.
— Ще се справите ли с тялото? — попита Естибалис съдебната лекарка.,
— Да, да се скрием в тунела, макар да не знам дали ще бъдем там в безопасност. Ако след градушката завали пороен дъжд, ще се превърне в истински капан и ще ни завлече всичките. Вие донесете котела и якето.
Още бяхме с ръкавици, така че вдигнах якето от земята, което още не беше напълно подгизнало, а Куеста и Естибалис се втурнаха да вземат котела.
Видях обаче, че съдебната лекарка и Магуруса няма да се справят сами с тялото, така че стиснах якето под мишница и се приближих до тях, за да им помогна да го свалим.
Партньорката ми и Андони също си дадоха сметка, че на тримата ще ни е трудно, затова зарязаха котела на земята и петимата слязохме по каменистия склон, който вече бе побелял от все по-силната градушка.
— Не можем да стигнем до колите, нито до подслона — каза инспектор Мугуруса уморено — и ако завали дъжд, ще ни помете всичките. Трябва да се подслоним в параклиса.
— Затворен е — заяви съдебният секретар, сякаш това не беше очевидно.
— Тогава ще го отворим, не виждам друга възможност — каза съдебната лекарка.
Всички се спогледахме, съзнавайки, че нямаме много време. Поради липса на подходящ инструмент Естибалис, Куеста и аз се редувахме да ритаме вратата, за да я отворим. Стори ми се малко еретично да оскверняваме по този начин място, закриляно от релефното изображение на мидената черупка на св. Яков[5], но изпитах облекчение, когато установих, че постепенно започна да поддава. Веднага щом я отворихме, тримата криминалисти, съдебната лекарка, съдебният секретар, инспектор Мугуруса, Ести и аз изкачихме двете стъпала на входа и внесохме тялото на Анабел.
Връчих на инспектора якето на убитата, за да не се замърси от пода на параклиса, който представляваше малка стаичка с олтар и статуя на светеца, предпазени с черни метални пръчки, и със зарешетено прозорче.
Отвън долиташе грохотът на градушката, която ту се засилваше, ту отслабваше. Навън бяха останали чантите на криминалистите и котелът от Кабарсено. За щастие, бяха спасили снимачната техника.
След малко Куеста се възползва от кратко затишие на бурята, за да излезе от параклиса.
4
Самодивско сито, или безстъблена решетка (Carlina acaulis), трън с формата на слънце, наричан още Баски кръст, традиционен символ, който често може да се види на вратите на къщите в Северна Испания; според баската митология пропъжда лошите духове, препречва пътя на вещиците и болестите.