Тогава се чу гласът. Славея така и не разбра какво казва. Или беше прекалено навътре, или Георги — ако въобще това беше той — говореше на друг език. Звучеше като шепот, който идва някъде от много далеч. Дълбок, напевен глас, който шепнеше нещо неразбрано.
Дори сега, под ярката слънчева светлина, Златанов усети как косъмчетата по ръцете му се надигат. Малко неща можеха да го стреснат и ровенето в гробници определено не бе едно от тях, но снощи в тъмнината шепотът звучеше зловещо.
След това изви вятърът. Съвсем неочаквано, вихрушката изригна като ударна вълна от тъмния отвор, вдигайки облак от сухи листа и треви, и ги запрати в лицата им. Славея инстинктивно отпусна хватката си около жената и вдигна ръце, за да предпази лицето си.
Тогава археоложката хукна.
Бягаше толкова бързо между дърветата, че ако Кофата не беше с него, нямаше да има никакъв шанс да я хване.
Настигнаха я почти до пътя. Когато се добра до тях, Златанов едва успяваше да си поеме въздух. Сърцето му щеше да се пръсне от усилието. Видя, че Кофата я бе съборил на земята и я риташе. Не можа да събере дъх, за да му каже да спре, затова просто го избута настрани и се строполи на земята.
След това беше лесно.
Вярно, загубиха Петър, но това не го безпокоеше. Сигурен бе, че няма да гъкне, знаейки, че Боряна е в неговите ръце. Щеше да се наложи да го издирят, но това нямаше да е трудно. Пък и навярно той сам щеше да го потърси, след като се окопити и обмисли ситуацията.
След това щеше да се заеме с Виктор. Този път той щеше да остане изненадан.
Оставаше само да изтръгне от тази жена къде се намира купата.
Славея се подсмихна и се изправи — може би трябваше да ускори процеса по убеждаването.
— Онази пещера… Магично място, нали?
В гласа на възрастния мъж се долавяше едва прикрит ентусиазъм. Сякаш самата мисъл за нея го изпълваше с радост.
— Сигурно ще се превърне в атракция, не мислиш ли? С всички сталактити и сталагмити…
— Може би… — отвърна вяло Петър.
Някак не му се вярваше, че Виктор наистина се интересува от чудесата, които подземните галерии предлагаха. Може би просто искаше да му докаже, че вече е бил в пещерата, и да го подразни, че отново ги е изиграл. Не беше необходимо — този човек винаги се оказваше там, където трябва, винаги на крачка напред. Сигурно точно той бе изкопая пръстта, която покриваше входа. Може би все пак беше решил да работи сам и някак се бе добрал до мястото пръв. Това би означавало, че купата е у него. Което, от своя страна, би обяснило разрива в отношенията със Славея. От друга страна, никак не бе лесно да направиш всичко това сам, без помощници.
— Ти влиза ли вътре? — попита.
— Разбира се, нали не мислиш, че съм бил път дотам напразно? — усмихна се Виктор и добави: — Как въобще намерихте мястото?
Петър очакваше този въпрос. Въпреки това предпочете да отложи отговора и вместо това попита:
— Как разбра, че съм арестуван?
Виктор поглади брадата си с ръка и отговори:
— Имам си източници.
Петър сви рамене и потъна в мълчание, извърнал глава към размазаните силуети на дърветата край пътя. Когато отговори утвърдително на въпроса дали е влизал в пещерата, Виктор на практика му доказваше, че не работи сам. Нито един човек не бе способен самостоятелно да изкопае толкова пръст за няколко часа. Защо тогава бе цялата тази постановка? Защо го оставяше с впечатлението, че има нужда от него, за да освободи Боряна? Възможно ли бе това да е капан и той наивно да се бе напъхал в него?
Виктор неочаквано продължи.
— Когато разбрах, че сте тръгнали по дирите на… — поколеба се той.
— Ритона? — невинно му помогна Петър.
— Да, на ритона… — намръщи се мъжът. — Още тогава се заинтересувах от вас и ви наблюдавах. След като установих, че сте напуснали светилището, не ми оставаше друго, освен да оставя каналите отворени, в случай че се появите отнякъде. Вие бяхте обявени за общодържавно издирване и това стигна до мен.
— Благодарение на теб и ония главорези — не се стърпя Петър.
— Не е така — отвърна остро Виктор. — Мисля, че бях достатъчно ясен — нито съм знаел за убийството на професора, нито съм искал да бъдете замесени. Вие… вие всъщност нямате представа в какво сте се забъркали.
— В какво?
— Петър, не ти ли стига онова, което вече видя? — рязко обърна глава към него Виктор. — Не ви ли стига, на теб и на доктор Казакова, че бяхте на косъм от смъртта, че полицията е по петите ви и че върху вас лежи убийството на професор Николов? Може би е добре да разберете, че сте участници в нещо, което надхвърля всичко, което познавате. Нещо, над което нямате никакъв контрол. Вероятно е време да помислите дали не трябва да се оттеглите, докато можете.