Умората от последните няколко дни си казваше думата и сега възрастният мъж с известна изненада установи, че се е поддал на раздразнението. Не трябваше да го допуска. Пое дълбоко въздух и го задържа за няколко секунди. После бавно издиша.
— Моля да ме извиниш… Аз също имах дълга нощ.
— Какво искаш от мен? — попита Петър внезапно. — Защо ме измъкна?
Виктор го погледна с искрящите си сиви очи.
— Искам онова, което е мое.
Младежът нямаше представа за какво говори той. Кое бе онова, което имаше, а Виктор искаше? Плочата, каничката, ритонът… всичко вече бе в ръцете му. Сега ставаше ясно, че той бе човекът, който ги е изпреварил в пещерата. Какво му бе необходимо? Дали покрай преследването на артефактите не бяха подминали нещо важно? Нещо, от което точно сега имаше огромна нужда? Опитваше се да мисли на бързи обороти — каквото и да търсеше Виктор, то беше цената за освобождаването на Боряна. Независимо дали работеше сам, или в комбина с цяла банда главорези, това бе единственият му шанс.
Погледна го в очите и заяви твърдо.
— Имаш го. Но искам Боряна невредима.
Славея вдигна разтворена длан, за да удари отново, когато телефонът му иззвъня.
Той рязко свали ръка и изпъшка. Така или иначе шамарите не вършеха работа. Казакова мълчеше и единствените звуци, които излизаха през устните ѝ, бяха ругатни и обиди. Едва се сдържаше да не заблъска главата ѝ в твърдата облегалка на стола, докато я убие. Само че не можеше да си го позволи. Без нея бе загубен.
Обърса ръка в крачола на късите си панталони и взе телефона от бюрото.
Интересно. Този пък за какво ли го търсеше?
— Да? — рязко каза той. — Какво искаш?
— Добро утро, нали не те събуждам?
Спокойният глас на Венци Русев сякаш взриви всичко, което се бе натрупало в него.
— Какво, бе, какво искаш пък ти? — изкрещя на един дъх Славея. — Нали ти казах, че аз ще те търся? Ти малоумен ли си?
Венци пропусна обидите покрай ушите си и продължи спокойно.
— Споко бе, пич. Тия нерви без време ще вземат да ти докарат някой инфаркт.
— Абе, ти защо не си…
— Чакай, не бързай толкова — прекъсна го полицаят. — Има нещо, което ще те изненада. Споко ти казвам…
Златанов затаи дъх, стиснал зъби.
— Казвай…
— Помниш ли ония, дето ги търсехме за… оная работа? Докторката и другия?
Русев опитваше да говори, без да назовава имена, разчитайки, че Славея ще се досети кого има предвид. Златанов му бе поръчал да ги издири и той бе свършил работата. Венци не знаеше нищо за случилото се под онзи връх. Нито какво са открили в храма, нито че тези двамата останаха затворени вътре. За него те бяха просто двама, които трябваше да намери, без да е необходимо да знае причината за това. Единствено можеше да предположи, че Славея се опасява да не се разприказват покрай убийството на професора, но за него нямаше значение — те не знаеха нищо. Не подозираше за развитието от последните часове и това го караше да се чувства уверен. Полицаят разчиташе, че когато ги заловят, ще се добере до тях преди него и ще успее да държи иманяря под контрол.
— Помня, какво за тях? — Славея се отдалечи от завързаното тяло на Боряна и се тръшна в креслото си.
— Обявени са за общодържавно издирване. Вчера привечер.
— Брех! — изсмя се Славея. — Сериозно?
Телефонът остана безмълвен за секунда.
— Не те ли интересува? — каза накрая Венци, преднамерено провлачвайки думите.
— Какво да ме интересува бе, мишок?
— Тия двамата… Нали знаеш какво ще стане?
— Какво бе, мишок? Какво ще стане?
— Ще те издадат, това ще стане! — повиши тон полицаят.
Славея истински се развесели.
— И как бе, мишок?
— Ще видиш как! И спри да ме наричаш „мишок“! — избухна Венци. — Не забравяй с кого разговаряш!
— Еее… ама хайде сега, много си обидчив пък ти — ехидно каза Славея. — Ми да ги задържат, щом искат. Ама не знам как ще стане, защото с докторката много се забавляваме в момента.
— Казакова е при теб? — гласът на полицая утихна и от арогантната увереност преди минута нямаше и следа.
— Еее… остаряваш бе, мишок. Преди ме разбираше от половин дума. Разбира се, че точно това ти казвам.
— А другият?
— Е, той… Той отново е твоя грижа.
— Ако го заловят… — започна Русев.
— Никой няма да го залови, бе! — рязко го прекъсна Славея, после добави по-спокойно: — Пък и да го заловят. Нищо няма да каже. Нали си иска докторката обратно.