Венци осъзнаваше колко прав е Златанов.
— Обаче знаеш ли — продължи иманярят, — ако го доведеш жив, цена няма да имаш.
— Ти си луд!
— Хайде сега! Ама нали сме приятели? Виж какви хубави услуги ми вършиш. Толкова искам да се похваля на всички какъв добър приятел си ми. Сигурен съм, че даже ще ти е приятно да се погрижиш за оня темерут.
Русев мълчеше, но запъхтяното му дишане се чуваше ясно.
— Какво? Не си ли съгласен?
Венци не отговори. Славея сви рамене несъзнателно, загледан в неподвижното тяло на Боряна.
— Добре, щом не искаш — няма — каза, — оставяме ги на мира. Щом ти е трудно, няма да те карам насила. Приятелите не се насилват да правят разни неща, нали така? Оставяме го да си ходи на спокойствие, пък като го заловят и си каже всичко, ще му мислиш.
В телефона цареше мълчание.
— Нали говорихме вече? — продължи Славея. — Разбираш в какво затруднено положение ме поставяш.
През говорителя на мобилния апарат долетя тежка въздишка.
— Добре… Ще гледам да се погрижа.
Славея се тупна по шкембето.
— А така! Така те искам, бе! Виж как ме разбираш.
Понечи да затвори, но се сети да добави:
— Но гледай да побързаш, че на докторката ѝ е много скучно без него. — Замисли се и каза през смях: — Много ѝ липсва.
Венци удари с юмрук по масата и без малко не си счупи ръката. Болката го разяри и той го стовари още няколко пъти в сляпа ярост, докато прилежно подредените по плота канцеларски принадлежности не се разлетяха по пода.
Не можеше да повярва! Сякаш всичко се бе обърнало с главата надолу след онова убийство. Вместо да получи уважението, което заслужаваше, се подиграваха с него. Освен това не бе взел никакви пари за нещата, които бе свършил. Това не беше нещо, с което бе свикнал.
Вдиша няколко пъти, докато се успокои.
Нямаше смисъл да се заблуждава. От тук нататък едва ли можеше да очаква различно отношение. С информацията, с която разполагаше, Славея можеше да поиска всичко от него. Ако се стигнеше до съд, никой не би простил на едно корумпирано ченге. Това бе реалността, срещу която — последните дни го изправиха.
Кръвта изпълни главата му. Усещаше пулсирането ѝ в ушите си. Коленете му омекнаха. Отпусна се в стола и облегна чело на бюрото. Затвори очи и опита да събере мислите си. Хвана главата си с длани и започна да разтрива слепоочията си.
Изход нямаше. Независимо как се чувстваше, той бе в ръцете му. Славея щеше да го тормози, докато е жив.
Ръцете му замръзнаха по средата на движението.
Докато е жив.
Докато Славея е жив.
Мисълта се завъртя в съзнанието му, набирайки сила.
Това бе възможност. Само смъртта на дебелия мафиот можеше да го освободи от всякакви задължения. Щеше да изчисти всичко, което можеше да бъде използвано срещу него.
Не бе сигурен какво знаят онези двамата, но не биваше да поема никакви рискове с тях. Сега обаче трябваше да се концентрира върху Славея. Жената идваше като бонус.
— Онзи… Славея… Казваш, че е действал самостоятелно.
Слънцето се бе измъкнало над хълмовете и блестеше в очите им. Силуетите на планинските върхове се сливаха в контрастна назъбена линия някъде далеч пред тях.
— Да? — хвърли му кос поглед Виктор. — Какво за него?
— Как ще я освободиш?
Мисълта занимаваше Петър, откакто разбра, че възрастният мъж няма пълен контрол над иманярската банда.
Виктор се усмихна.
— Както сам спомена, аз ръководя тези хора. Макар и да имат известна свобода, обикновено реагират на определени финансови стимули.
— Сигурен ли си в това?
Възрастният мъж сви рамене.
— Гаранцията може да е само една. Аз ще изпълня моята част от сделката, стига ти да изпълниш своята.
Твърдостта в гласа му намекна за решителността, с която този мъж преследваше целите си.
— Разбрахме се, имаш го — каза Петър. — Стига Боряна да е наред.
Той безуспешно си блъскаше главата над онова, което Виктор можеше да иска от него. Нищо не му идваше наум, затова изчакваше удобен момент с надеждата някак да разбере, без да се налага да пита директно. Вече играеше тази игра.
Виктор гледаше отнесено напред.
— Как изглежда…?
— Руса… с лешникови очи. Красива… — отвърна Петър.
— Не питам за жената — стрелна го с поглед Виктор. — Купата… Тя как изглежда?
Изумлението почти парализира Петър. Едва успя да събере мислите си, за да отговори, без да проличи колко е изненадан.