— Виктор стисна зъби, после продължи: — Но не го направих. Не ти ли е достатъчно, че идваме да вземем доктор Казакова?
— Много добре знаеш, че без нея не би постигнал нищо — отвърна Петър.
— Може би — каза Виктор тихо. — А може би не. Аз изпълнявам моята част от сделката. Остава ти да изпълниш твоята.
Петър си припомни двамата младежи със спортни фигури, които придружаваха Славея на върха. Бяха обучени и опитни в онова, за което ги ползваха. Не би могъл да се справи и с двамата.
— Онези двамата там ли ще са?
Виктор го погледна неразбиращо.
— Биячите на Славея — поясни.
— Те вече не са двама. Остана само един. Другият падна от онези скали, под върха.
— Падна?
— Точно така — потвърди мъжът безизразно.
— Тоест вътре има един бияч, Славея и… ние двамата.
Мъжът вдигна рамене.
— Така предполагам. Не очаквам никого другиго.
Петър прецени набързо баланса. Искаше му се да е сигурен в надмощието си. С пулсираща глава, изтощен докрай, не се чувстваше напълно уверен в силите си.
— Въоръжен ли си?
— Аз? Неее… — отвърна Виктор през смях. — Не е необходимо. Наистина не очаквам проблеми, но твоето присъствие е желателно. Колкото повече го обсъждаме, толкова повече се убеждавам в това. Няма от какво да се тревожиш. Пък и може да се наложи да убедим Златанов, че ти наистина знаеш къде е скрита купата. Възможно е да не иска да освободи доктор Казакова, докато не повярва, че не го лъжеш.
Петър разсъждаваше над новите условия. По пътя насам бе разиграл различни варианти, по които можеше да се развие ситуацията. Бе обмислил възможността да му се наложи да се бори за живота си или този на Боряна. Изводите не му харесаха. Но тогава не знаеше, че има промяна в силите. Нямаше много за мислене.
— Добре — съгласи се той. — Предполагам, че не е необходимо да ти напомням какво ще се случи с купата, ако дори и косъм падне от главата на Боряна.
Валери Петков отпиваше първа глътка от сутрешното си кафе, когато на вратата му се почука.
Бе прекарал нощта в канцеларията си, очаквайки резултата от акцията, която бе изискал. Малкото диванче с издънени пружини, на което опита да подремне, не предоставяше никакъв комфорт и той се въртя без сън почти през цялото време. В резултат мускулите на врата му се бяха усукали в болезнени възли, които го караха да стиска зъби при всяко движение.
Дежурният, навярно в началото на трийсетте си години, влезе колебливо, изпъна се до вратата и поздрави:
— Добро утро… — хвърли поглед към изкорубеното диванче и добави: — Тук ли спахте?
— Да… Какво има?
— Заподозрените, чиято кола открихме вчера. Акцията е проведена успешно.
Острите нокти във врата на разследващ полицай Петков за момент отпуснаха хватката си. Дори му позволиха усмивка.
— Много добре. Къде са?
— Ами… — униформеният потри ръце в панталона си. — Там е работата. Те са хванали само единия и…
Петков отпиваше глътка кафе, която за малко не го задави. Преглътна шумно. Гърлото му дращеше.
— Петър Георгиев, него са заловили.
Значи, не беше толкова зле.
— Къде е?
Младежът сведе поглед.
— Няма го… Освободили са го тази сутрин.
Валери пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, игнорирайки кинжалите, които пронизваха врата му. Нямаше смисъл да тормози дежурния. Той просто предаваше онова, което бе научил. Освен това вероятно не знаеше нищо.
— Благодаря. Много благодаря — каза през стиснати зъби и вдигна кафето към устните си.
— Обаче има още нещо.
Валери вдигна очи. Дежурният все още стоеше изпънат до вратата.
— Какво още?
— Ами…
— Казвай, де, не ми губи времето! — повиши тон полицаят.
— В сводката излиза, че от управлението във Велико Търново има разпоредена акция по задържането им. За днес.
— В Търново?
— Да.
Погледна часовника си. Показваше седем и тринайсет. Шефът му трябваше вече да е дошъл на работа. Нямаше избор, налагаше се да му позвъни.
Беше жива, това му стигаше.
Главата ѝ висеше отпуснато върху гърдите, сякаш беше в безсъзнание. Дъхът ѝ леко раздвижваше мръсните кичури коса пред лицето ѝ и това бе единственият признак за живот у нея. Доколкото можеше да различи, освен синините и отоците сякаш нямаше сериозни наранявания. Някаква тежест, за която досега не бе подозирал, се свлече от гърдите му и му позволи да си поеме дълбоко дъх.
Петър прекоси стаята с няколко крачки, клекна до нея и постави ръка на коляното ѝ. Тя не реагира. Ядът избухна в него и той с усилие успя да го овладее. Не се нахвърли върху Славея, не разби главата му в пода. Вместо това каза с леден тон: