— Развържете я.
— Да, бе — отвърна Славея и се изхили. — Я ела тука и теб да те вържем.
Петър се изправи и стегна тялото си. Очакваше нещо подобно и бе готов. Само дебнеше оня младеж, когото наричаха Кофата, да се приближи достатъчно. Нямаше да се остави толкова лесно. При добро стечение на обстоятелствата всичко можеше да се реши още тук и сега.
— Стига!
Резкият тон на Виктор го изненада.
Мъжът се приближи до тежкото бюро, седна на един от свободните столове и разтри слепоочията си. След това отпусна ръце върху скръстените си крака и обърна глава към Славея.
— Изпълнявай каквото ти се казва.
— Как пък не — отговори Златанов. — После пак да я връзвам. Тоя…
— Тоя — прекъсна го грубо Виктор — ти казва какво да направиш и ти ще го изпълниш. Ясно?
Когато двамата се появиха на вратата му рано сутринта, Славея не успя да скрие изненадата си. Не бе успял да изкопчи от Казакова къде се намира купата, но това не му попречи да продължи с театъра, който разиграваше. Лъжата му бе напреднала до степен, от която нямаше как да се върне назад. Бе сигурен, че нещата ще се наредят, особено сега, когато Петър сам му идваше на крака. Затова предпочете да се придържа към ролята, която бе възприел.
— Абе, ти… Май не искаш нито жената, нито купата?
— Грешиш — отвърна спокойно мъжът. — Искам и двете. Точно затова съм тук. Ще започна с жената.
— Да, ама…
— Няма „ама“ — отново го прекъсна Виктор. — Дай ми жената, както се договорихме, а после заедно ще отидем до пещерата, за да вземем купата.
Славея зяпна от удивление. Очите му се окръглиха, макар че се стараеше да изглежда уверен. Усети как ситни капчици пот избиват по челото му въпреки сутрешния хлад.
— Изненадан ли си? Мислеше, че си ме заблудил?
Усмивката на лицето на дебелака се стопи съвсем.
— Не можеш, Златанов, не ти стига нещо важно. Не ти стига опит, проницателност и най-важното — убеденост.
По лицето на възрастния мъж не можеше да се различи нищо.
— За да предвидиш реакциите на едно куче, трябва да си убеден, че си го дресирал добре. Всичко става с правилните команди, Златанов. С правилните стимули и награди. Предлагам ти да спреш с театъра и да се концентрираш върху онова, което ти казвам.
Славея бе застинал неподвижно, с отпуснати около тлъстото си шкембе ръце. Увисналите ъгълчета на устата му издаваха пълното недоумение, което го заливаше. Бавно завъртя глава към Кофата и го изгледа изпод вежди. Младежът разбра какво се случва, в какво го подозира шефът му, и бясно заклати глава в безмълвен отказ. Паниката в очите му бе неподправена.
— Не, Златанов, никой не те е издал — продължи Виктор. В ъгълчетата на очите му проблеснаха весели пламъчета. — Само ние двамата комуникираме по този въпрос, нали не греша?
— Не… — отвърна дебелакът прегракнало.
— Не е необходимо да се съмняваш в хората си, ти самият си достатъчно прозрачен. Все пак аз те създадох. Позволи ми да те познавам по-добре, отколкото дори ти се познаваш.
Мъжът изпука пръстите на ръцете си и продължи:
— Е, лъжата можеше и да мине, признавам. Но не трябваше да взимаш жената — кимна към отпуснатото тяло на Боряна.
— Защо ти е притрябвала тя, ако купата беше у теб? Защо е необходимо всичко това? Не е в стила ти, Златанов. За сметка на това типично в твой стил е да се опиташ да вземеш повече, отколкото заслужаваш.
Славея бавно проумя каква грешка бе направил. Несъзнателно стисна зъби и скулите му изпъкнаха.
Възрастният мъж го наблюдаваше с интерес.
— Не се безпокой, ще приема това своеволие като палава грешка на непослушно дете.
До лицето на Виктор се разля широка усмивка.
— Ти за мен си като дете, което възпитавам от момента, в който то се учи да прави първи стъпки. Като падне, му помагаш да се изправи; като се удари, го успокояваш. Помагаш му, когато полицаите дишат във врата му. Разчистваш след него. Даваш му информация, която го прави богат. Не си забравил, надявам се? Необходимо ли е да ти напомням докъде се простират възможностите ми? При това не само в тази страна.
Златанов скръсти ръце пред корема си.
— Не съм забравил…
— Добре, много добре. Много неща постигна благодарение на моето присъствие зад теб, нали не греша?
— Не.
— Чудесно, точно това беше целта. Нека тогава да продължим по същия начин, какво ще кажеш?
Славея избърса с длан потта от лицето си и нервно потри ръце.
— Ама тя пак щеше да си е за теб, аз само исках да я намеря, не знаех, че…