Виктор рязко вдигна ръка с изпъната длан и сякаш преряза думите на иманяря.
— Не е необходимо.
Дебелакът наведе глава.
— Хайде сега внимателно да освободим доктор Казакова от тези неудобни въжета.
Двете бронирани коли на отрядите за борба с организираната престъпност профучаха по прашните улици на старопрестолния град, вземайки завоите със свирене на гуми.
В първия от тях, облечен от главата до петите в черно, навлякъл тежка кевларена бронежилетка около кльощавите си рамене, Венци Русев се потеше, притиснат между здравеняците от първа щурмова група. Мислите му се стрелкаха от една крайност в друга. Надяваше се да е изпипал нещата детайлно, без място за грешки. Наложи му се да мисли бързо, но всичко се нареждаше повече от отлично.
Лесно убеди шефа си, че знае къде се намират Петър Георгиев и Боряна Казакова. Обясни, че е твърде вероятно да напуснат мястото в следващите часове и се налага да побързат. Уточни конфигурацията на терена, схемата на помещенията и вероятните позиции на заподозрените лица, представяйки данните като получени от информатор. Всъщност той познаваше вътрешността на имението като петте си пръста и надраска набързо скицата, без дори да се замисли. Естествено, не с всички подробности. Даде на групата достатъчно, за да го оставят на спокойствие, точно колкото им бе необходимо. Настоя само един екип да влезе, докато другият осигурява огнево прикритие от улицата и двора, в случай че някой опита да се измъкне.
Така разполагаше с достатъчно свободно пространство, за да се отдели от екипа, уж случайно да се натъкне на Славея и… После беше лесно. След Златанов щеше да се отърве и от жената. Възнамеряваше да го нагласи така, сякаш е закъснял, за да я спаси.
Потната му длан се плъзна върху дръжката на служебния му пистолет, поставен в твърд пластмасов кобур на бедрото. За пръв път от няколко дни си позволи да се усмихне.
Петър отново клекна до Боряна и взе лицето ѝ в ръце. Следите от разпитите на Славея личаха навсякъде и показваха цялата болка, която бе преживяла. Лявото ѝ око бе почти напълно затворено от масивен оток. Морава синина на дясната скула бележеше мястото, където бе попаднал един от ударите. Ъгълчето на долната ѝ устна бе сцепено и по подутината се виждаше засъхнала струйка кръв. Косата ѝ бе сплъстена от пот и прахоляк. По потника ѝ освен мръсотията, натрупана от провирането в пещерата, се виждаха няколко петна засъхнала кръв.
— Дайте ми вода — каза, без да се обръща.
Златанов кимна и Кофата излезе от стаята. Върна се с бутилка студена минерална вода и я подаде на Петър.
Той намокри дланите си и внимателно разтри челото ѝ, като се стараеше да не докосва синините и отоците. От разранените ѝ устни се отрони тих стон.
Клепачите ѝ се повдигнаха и Петър забеляза колко разфокусирани са очите ѝ. Дали този изрод не ѝ бе причинил мозъчно сътресение? Завъртя глава към Славея.
— Ще си платиш за това.
Онзи сви рамене.
— Айде, бе, какво толкова. Нищо ѝ няма. Допреди малко си беше наред.
Петър не отговори и отново сложи хладните си длани върху лицето ѝ.
— Пете… — промълви Боряна, но не вдигна глава.
Без да каже нищо, той взе китките ѝ в ръце и започна да ги масажира внимателно. Знаеше, че сега тя не усеща нищо, но рано или късно болката ще дойде. Беше го изпитвал и знаеше какво предстои. Нямаше да успее да го премахне, но масажът помагаше донякъде.
— Ти се върна — говореше съвсем тихо Боряна. — Аз знаех… Чаках те…
— Шшшшт… не приказвай сега. Тръгваме си, ей сега си тръгваме.
Автомобилът на разследващ полицай Петков превишаваше всички ограничения по пътя, но това не го тревожеше. Шофьорът — млад униформен служител на управлението — настъпваше газта до дупка, но остарелият опел, навъртял безброй километри, трудно понасяше натоварването. Напредваха бързо, но можеше и да не успеят. Валери погледна часовника си и се облегна в седалката. Напълно възможно бе да не успеят навреме.
Боряна повдигна глава и го погледна. Очите ѝ бяха загубили блясъка си.
— Не, Пете, никъде няма да ходим. Няма да ни пуснат…
— Спокойно, отиваме си ето сега.
Наред с яда и тревогата за Боряна в съзнанието му постепенно изплуваше неприятно, дразнещо усещане. Чувстваше се виновен, че заради неговото желание да намери заровеното под стълбите на дядо му, се стигна дотук. Изправи се и погледна към Виктор.
— Да не губим повече време.