Отрядите се състояха от три групи по двама души. Макар и да не бяха професионалисти в пълния смисъл на думата, ежедневните многочасови тренировки бяха превърнали всяко действие в рутина, всяко движение — в прецизен инструмент.
За миг разбиха ключалката и нахлуха в сградата. Втурнаха се по стълбите един след друг, покривайки всеки възможен ъгъл.
— Чисто! — изкрещя водачът и без да губи нито миг, продължи по слабо осветения коридор.
Поставил ръка на лявото му рамо, го следваше вторият човек в групата — този, който ги прикриваше отгоре и встрани. Неговият пистолет — 9-милиметров „Глок“ — не спираше да следи всяко късче пространство над главите им. Двойката се движеше в пълен синхрон подобно на партньори, танцуващи сложен и смъртоносен танц.
След тях с идентични движения се придвижваха останалите две двойки.
Групата стигна до широки мраморни стъпала, обрамчени от стабилен парапет от ковано желязо, които водеха към втория етаж на сградата.
Опрели гръб в стената, полицаите поеха нагоре стъпка по стъпка. Всичко дотук бе отнело не повече от пет секунди. Очакваха заподозрените да се укриват в третата стая отляво в дъното на коридора на втория етаж. Точно както ги бе осведомил информаторът. Имаха още десет секунди, за да стигнат и да ги обезвредят.
Зад тях Венци Русев изостана, подмина стъпалата и пое крадешком към дъбовата врата в дъното на коридора. Там, където знаеше, че Славея разговаря с онези, които го интересуваха. Ако въобще побоищата биха могли да се квалифицират като разговор. Тежката бронежилетка го задушаваше, дрехите лепнеха от потта, стичаща се по гърба му. Имаше само няколко секунди, преди да забележат, че се е отклонил.
Не му трябваха повече. Стисна дръжката на пистолета си, запъна ударника и с ритник разби вратата на частния музей на Златанов.
Овехтелият полицейски опел, с който пътуваше Валери Петков, спря до бронираната машина на отряда за бързо реагиране. Макар и да не участваше в операцията по задържането, Петков щеше да се увери на място, че Боряна Казакова и Петър Георгиев са задържани, и този път нямаше да допусне да се измъкнат. В джоба си носеше заповед за прехвърлянето им до районната дирекция в Бургас.
Когато шефът на Венци Русев му каза, че операцията вече е в ход, той услужливо предостави адреса и изпрати свой служител, който да ги придружи до мястото.
Венци влетя в стаята, претърколи се и клекна на коляно в средата на пода. Отлично познаваше разположението на мебелите и не изгуби нито миг. Насочи оръжието си към креслото, където обикновено се разполагаше Златанов. Пръстът му бе натиснал спусъка почти докрай и бе необходимо само трепване на ръката, за да изстреля смъртоносен куршум в гърдите на иманяря.
Само че зад черната мушка креслото бе празно. Както и в цялата зала. Венци Русев отпусна пистолета и се огледа. Единствената следа от присъствието на онези, които търсеше, бяха вързоп оплетени въжета до един от масивните столове и няколко яркочервени капки кръв върху античната мозайка по пода.
Беше закъснял.
Входът към пещерата отново зееше пред тях.
Облян от ярка слънчева светлина, той с нищо не напомняше за драматичните събития, които се бяха разиграли пред него само преди часове. Всичко изглеждаше непокътнато и по нищо не личеше някой да е идвал на мястото. Купчината нахвърляна пръст бе изсъхнала напълно, напомняйки донякъде на могилата, която бе останала над гроба на дядо Васил.
„Дали няма да се превърне в могила и над нашия гроб?“ — помисли Петър.
Обърна се назад.
Черното дуло на пистолета в ръката на Виктор сочеше в гърдите му. Мъжът го гледаше спокойно, без да проявява никаква нервност.
Все пак се оказа, че има пистолет. И все пак цялото представление по измъкването му от ареста и освобождаването на Боряна се оказа капан. Капан, в който съвсем съзнателно се бе напъхал. Театърът, който мъжът разигра, имаше за цел да ги събере заедно с Боряна, като по този начин можеше да ги използва един срещу друг, а след това… След това навярно просто щяха да се отърват от тях. Планът бе прост, но точно поради това безпогрешен. Само че имаше един недостатък — никой не подозираше къде се намира последният елемент от ритуалния набор. Което пък изместваше фокуса върху необходимостта да ги държат живи. В момента, в който разберяха, че купата не е у тях, и двамата щяха да се превърнат в непотребна тежест. Петър нямаше представа кой я бе взел от онзи пиедестал, но който и да беше, бе обърнал съдбата срещу тях. Загубиха единственото преимущество, което имаха, и сега иманярите можеха да правят с тях каквото поискат. Телата им щяха да останат неоткрити задълго, може би дори завинаги, ако онези отново затрупаха входа.