Ситуацията се бе променила в момента, в който Славея и Кофата се присъединиха към тях. Сам и невъоръжен, не би успял да се справи и с тримата.
Някак съвсем не намясто през ума му премина мисълта за Георги Божанов. Уредникът сякаш бе потънал вдън земя. Никой не го спомена и това можеше да означава, че се е измъкнал незабелязан от никого. Петър набързо прехвърли възможността Жоро да им помогне. Където и да се бе покрил, той едва ли подозираше какво се беше случило през последните часове. Най-вероятно сега пиеше сутрешното си кафе в канцеларията си, стараейки се да забрави всичко от вчерашния ден. Изпита известно облекчение, че уредникът бе успял да се измъкне.
Огледа хората зад себе си. Виктор стоеше съвсем близо, хванал под ръка Боряна, с небрежно насочен към него пистолет. Отзад Славея пуфтеше задъхано, докато бършеше потта от лицето си. На пет-шест крачки от тях, сложил небрежно ръце на кръста, Кофата следеше всяко негово движение. Изглеждаше напрегнат.
Боряна гледаше замислено в тъмната дупка. По пътя насам тя се бе съвзела и въпреки настояването му не поиска медицинска помощ. Пък и едва ли някой щеше да се съобрази с желанието му. Очите ѝ отново искряха с онази вътрешна светлина, която му показваше, че тя мисли усилено.
— Води — твърдо каза Виктор и леко помести дулото към пещерата.
— Нека тя да стои тук — каза Петър и кимна към Боряна, — не виждаш ли в какво състояние е? Може някой да я пази, ако желаеш.
Както очакваше, отчаяният опит да остане насаме с човека, който държи пистолета, не успя.
Възрастният мъж го бутна към пещерата и отново посочи с пистолета навътре.
— Влизаме всички заедно, стига пазарлъци.
Без да обръща внимание на грубото отношение, Петър погледна Боряна и каза:
— Боре, всичко ще е наред. Не се безпокой.
— Знам — отговори тя и се усмихна с подпухналите си устни.
Не успяха да говорят много, докато пътуваха насам. Размениха само по няколко думи, преди Виктор да ги прекъсне, но Петър успя да разбере, че освен синините и охлузванията ѝ няма нищо. Думите ѝ не звучаха ентусиазирано, но сякаш фактът, че се връщат в пещерата, я радваше. Като че ли отново бе възвърнала решителността и енергията си въпреки онова, което бе преживяла.
Петър прекрачи насипаната пръст и влезе в пещерата. Искаше му се това, което каза на Боряна, да е вярно, но истината бе, че сам не вярваше в него. Разбира се, щеше да опита да отнеме пистолета при първа възможност, но зоркият поглед на Кофата го притесняваше. Младежът се движеше като пружина, готова да отскочи във всеки момент. Освен това, докато се измъкваха от колата, Петър забеляза издутина под свободните краища на ризата му, която можеше да означава, че той също е въоръжен. Това променяше нещата. Дори и да се добереше до Виктор, Кофата нямаше да стои безучастно.
Противно на очакваното влажният студен въздух сякаш заглушаваше звука от стъпките им. Тракането на камъните под краката им се блъскаше в стените и се връщаше омаломощено обратно към тях. Светлината на фенерите им изрязваше контрастни кръгове в тъмнината и се отразяваше в пещерните образувания. Сенките бягаха по струпаните канари, играеха около сталактитите и сталагмитите, карайки ги да изглеждат като живи. Имаше нещо нереално в цялата картина. Хора, крачещи един след друг по отдавна изтритите стъпки на древни жреци, тръгнали да дирят просветление. Мълчалива злокобна процесия, отправила се към недрата на земята в търсене на несъществуващ предмет.
На няколко крачки зад Петър Виктор държеше Боряна за рамото, бутайки я пред себе си като щит. Кофата ги следваше отблизо, а най-отзад, дишайки тежко, се влачеше Славея.
Петър осъзнаваше, че не може да ги разиграва дълго. Налагаше се да измисли нещо съвсем скоро. Очите му не спираха да шарят из пещерата и да търсят нещо, което би могло да му бъде от полза — хлъзгав участък, нестабилна скала — всичко, което би могъл да използва срещу тях. Трябваше да реагира, преди да заподозрат измамата. Само тогава би имал някакви шансове за успех. В краен случай щеше да ги заведе до онези тесни стъпала, които водеха към стаята. По тях можеше да мине само един човек. Това му даваше шанс поне да опита.
Яркият кръг светлина се блъсна в облата мокра скала, която разделяше прохода на две. Петър спря.